Тази вечер просто седнах да медитирам. Това е силна дума наистина, особено за определянето на това, което правех аз, но винаги съм бил любител на силните думи. Истината беше, че седнах на саме със себе си. Пуснах си тиха музика и си налях чаша вода. Рядко сядам просто ей така да пия нещо различно от алкохол, но не само алкохола може да зарадва сетивата.
Водата имаше странен вкус. По принцип е течност, на която не е присъщо да има, какъвто и да е вкус, но на мен ми се струваше весела. Искам да кажа, че отпивах бавно и просто се наслаждавах на всяка отпита глътка, просто ми беше хубаво, да си седя, макар и в тъмнината, със светлина идваща единствено от блясъка на монитора и да пия, нищо и никаква вода, но се чувствах хубаво и това беше единственото, което имаше значение.
Деня не бе по различен от дузина като него преди това, но пък вечерта беше. По принцип това е време за мен, в което се осланям на мислите си, някой биха го нарекли самота, но всъщност не е така и няма нищо по хубаво от време на време да оставаме насаме със себе си.
Стоях пред монитора и четях книга. Няма да казвам поредната, защото не съм интелектуалец, който постоянно чете и няма да изтъквам това като мое качество. Чета, когато искам и каквото ми хване окото. Днес тази книга бе изпълнена с оптимизъм, което малко или много зареди и мен с такъв. Книгата бе интересна, но както често обичам да правя, се занимавах и с други неща. Музиката, разбира се, никога не спираше, но освен да обръщам внимание само на хартията аз гледах и телевизия. Предаването не бе особено интересно, но пък един гост на Слави ми направи впечатление. Бе едва, колкото мен и бе постигнал повече, или поне по моята преценка, а аз се възхищавам на такива хора и уважавам подобаващо. Предаването свърши и аз се обърнах към монитора, за да початя с приятели. Бях занемарил малко четенето, но пък винаги можех да се върна към книгата, имах цяла нощ на разположение.
Не помня точно, как почна разговора с приятелите ми, т.е. не помня темата, но по едно време се почувствах весел. Казвахме по половин дума, а разбирахме цялото изречение и някакси се стигна до идеята, че като приятели твърде рядко си казваме че се обичаме. Нямам предвид на шега или в сексуалния смисъл на думата, а просто така, като семейство. Липсваме си и се обичаме като братя, а едва ли много хора можеха да се похвалят с това в света, което ме караше, само по себе си, да се чувствам специален, защото имах всичко това.
Вечерта бе странна обаче и с друго. Пробождаше ме сърцето, което за мен не е рядко срещано явление, но пък винаги си имаше причина. Сякаш сега ме подсещаше, че съм все още жив и трябва да се радвам на това, което имам и аз го правех. Да, не бяха всичките ми приятели на разположение в чата в този момент, но пък дори на тези, които ги нямаше написах, че ги обичам и съм винаги с тях независимо, къде са и, какво правят.
Болката не бе силна, но пък ме държеше вече часове и както си говорихме с тях, за живота, това което сме постигнали, или ще свършим, за това, какви сме и защо сме толкова близки, в главата ми се роди и стих. Да, наистина започна с една строфа, после още една и така се роди цяла поема, която исках единствено да я покажа на тях, моите приятели. Написах стиха и го разпратих индивидуално на всеки от тях, а след това седнах и написах и този разказ. Просто исках да опиша, как се чувствам и най-вече да им кажа възможно най-кратката, но и най-съдържателната реплика, която се сещах, а именно: Обичам ви!
Знам, че не винаги съм идеалният приятел. Не винаги ви питам, как сте или дори не всякога споделям собствените си проблеми, но това е единствено, защото не искам да натоварвам и вас с тях. Понякога ви овиквам, крещя и обвинявам за неща, за които нямате дори идея, защо да сте виновни. А всъщност дори не сте! Или, когато ме налегне депресия, седя и мълча, цупя се на света, а вие се опитвате просто да ме разсмеете. Знайте, че дори да не ви го казвам често, аз наистина оценявам това и никога не го забравям. Вие ми напомняте как трябва да живея всъщност, а не да отлитам в тъгата и вечният въпрос – Защо? Били сте с мен в много неща и въпреки всичко ви се възхищавам, че ме търпите и ви написах тези няколко реда, за да не забравяте никога, че ние можем да постигнем всичко. И дори след сто години, ще се съберем и седнем да разкажем пороците и радостите си, паденията и любовите си и винаги ще си останем онези деца, които се смееха без да имат причина и обичаха себе си и живота такъв, какъвто е. Обичам ви, винаги ще съм с вас! И заедно ще покорим света!
А болката продължаваше все така настоятелно да пробожда сърцето ми и аз отпивах бавно от чашата вода и се радвах, че съм жив и чувствам всичко това.
