This is default featured slide 1 title

Go to Blogger edit html and find these sentences.Now replace these sentences with your own descriptions.

This is default featured slide 2 title

Go to Blogger edit html and find these sentences.Now replace these sentences with your own descriptions.

This is default featured slide 3 title

Go to Blogger edit html and find these sentences.Now replace these sentences with your own descriptions.

This is default featured slide 4 title

Go to Blogger edit html and find these sentences.Now replace these sentences with your own descriptions.

This is default featured slide 5 title

Go to Blogger edit html and find these sentences.Now replace these sentences with your own descriptions.

"Per me se va nella cita dolente, per ve se nell eterno doler, per me se va y la perduta gente!"

вторник, 27 март 2012 г.

Да говорим, когато има какво да кажем

Сънищата напоследък се върнаха с пълна сила. Все различни, но все реални, а аз търся нещо, което не е напълно реално, нещо което да влезе в разказ или sci-fi. Имам желанието да пиша, стига да преодолея мързела си и наистина да седна да го направя, не мога да се оплача и от липсата на идеи, но не знам дали заради друго или просто искам да видя, че има смисъл от това което пиша, но ми трябва мотивацията. Може би по страница всеки ден, докато не станат по 5 а после, кой знае.... Писането и изразяването на мнението са едно от най-прекрасните неща на нашето съвремие. Сега "всеки" има блог или оставя мнения по сайтове и социални мрежи и "всеки" се стреми да бъде чут. Чух вчера една мисъл: "Ние сме млади хора и все още изпитваме необходимостта да изразяваме себе си!" Едва ли ще загубим тази необходимост дори, когато остареем, но знае ли се, времето ще покаже, засега опита ми показва, че тя идва и си отива, просто трябва да си на вълната, когато дойде, а когато си отиде - просто да изчакаш следващата вълна. Затова нека яхнем вълните на мислите си и почнем всички да казваме, какво мислим за всичко онова, което ни вълнува! Все някой там ще иска да ни изслуша, нали?...!

Да мълчим...

Най-големият проблем на това да не си "сам", е че когато не си в настроение, често или се пробват да ти го оправят или поне питат защо е така. Не винаги има причина, едва ли има някой от вас, на който да не му се е случвало просто от време на време да иска да остане насаме с мислите си или просто да си помълчи на спокойствие. Е мен това най-много ме мъчи, невъзможността да си помълча. Аз обичам понякога просто да не говоря, но в случая с връзките се очаква да говориш с половинката си, сякаш задължително трябва да се съобразяваш с това, че на тях им се говори, а те не се съобразяват с това, че на теб не ти се общува. Липсва ми мълчанието, дори и седенето на тъмно. Обичам спокойствието си, което вече нямам...

сряда, 16 февруари 2011 г.

Dare see

I’m not a bad man, not even if I mean to.
I am simple, and ordinary, pure and clear.
As bright as the shine from a star
As simple as that!

Can you be one to?
One of a kind, but pure and clean,
Like the water from a stream,
Or a story in ones dream.

Come look at me!
I dare you to see!

понеделник, 14 февруари 2011 г.

... на разсъмване

А утрото дойде така уханно,
на страст спотайваща в нощта
докоснах те, неземно бавно,
настръхна кожата ти във съня.
Утрото пристигна кротко
Аз наведох се над теб.
И двамата с невинност нежна
Те отнесохме далеч.

... Lor

понеделник, 23 ноември 2009 г.

Сега не знам, но моля те кажи ми...

Мълчанието убива ме отвътре,
А разговорите състаряват ме отвън.
Но все така безмълвен скитам се
през разни дни и нощи в сън.

Покрай разни хора, случки
преминава пътеката ми ден след ден.
И за жалост истината за себе си научих.
Не ми отива да стоя във плен.

Но в плен останах на мойте мисли!
Така и не успях да се оттърва.
Преследваха ме скришом по сенките скрити
и все настигаха ме, щом се спра.

Бягах, а километрите карта рисуваха,
по младото ми лице скитащи се.
И в очите през сълзите викащи,
къде отиде ти – радостта.

А мълчанието убиваше ме,
но нямах думи пред тях.
Затова бавно събирах живота си,
който самичак бях разпилял.

Но бяха минали години.
Парченцата да събера не успях.
Сега не знам, но моля те кажи ми:
Дали останах себе си или станах като тях?

неделя, 19 юли 2009 г.

Понижен в зидаро-мазач

Глава двадесет и седма

align boxМоделирането на живота е странно нещо. Не няма да задълбавам философски, просто някак поглеждам от по така, материалната страна.

Моделирането на живота много ми прилича на мазането на стена. Хващаш мистрията и маламашката и почваш да мажеш. Хвърляш, замазваш, тук бабуна излезе, там се изравни, тук това ще прикрием по дефектите на стената там друго и накрая какво остана, идеално равна и гладка стена? Едва ли! Не ме разбирайте погрешно, майстори много, разбирачи - още повече, но както се вика, хубаво е човек да си го направи сам, поне си знае, за кой го прави.

Става лошо, когато се наложи да хванеш чука и пак да я разбиеш, защото или си забравил да сложиш нещо или вече не ти харесва и хайде пак от начало. А тя винаги става различна, независимо колко се стараеш да е права, винаги се изкривява на някъде или се получават бабунки, или ще хлътне или нещо друго. Майсторите казват, че било от материала, не бил забъркан правилно, но хайде знаем що за майстори са, та на мен ще дават акъл!

И въпреки всичко, като „примерен” гражданин наведох се и зачетох на опаковката. Какво да кажа, указанията са за да се четат, но кой ли ги спазва. Четох, четох, пък реших да го давам, както аз си знам, все пак за моята си стена говорим и да, гостите идват и си отиват, но аз ще я гледам по цял ден нали? Все си мисля че ще е хубаво поне на мен да ми харесва, пък и нали съм си егоцентрик. Та забърках и почнах да мажа. Мазах веднъж - не ми хареса, мазах пак - нищо не ставаше и я дигах и бутах и пак дигах. Честно да си кажа ми се ще да е завършена, но истината е, че още не е. Скоро ще стане, надявам се.

Е да, не съм „майстор”, но все пак за начинаещ зидаро-мазач, май се справям добре - си мисля...

Нека видим, какво ще излезе.

вторник, 2 юни 2009 г.

Лош човек с добри приятели

Глава двадесет и шеста

Изгубих прекалено много от тях!
С времето те идваха, някои оставаха за кратко, други за по дълго, но после си тръгваха. А аз не правех нищо.

Изгубих ги така, както бяха дошли, от нищото. Ще е прекрасно да вярвам, че ги изоставих, когато работата ми бе свършена и да се погледна като велик учител и съветник, но не бях. Просто задоволявах извратеното си чувство да бъда полезен. Не ме гледайте странно, всички го имате и мислите, че знаете кое е най-добре и съвети сипете, но за колко полезни се мислите? Може би сте достатъчно мъдри да знаете, кога и какво да кажете, но аз не бях. Изгубих прекалено много от тях с времето, а заедно с тях загубих и себе си. Не харесвам това същество, което остана. То е мрачно, изпълнено с загадки, страшно.

Сред тях изглеждах това, което бях. Сега съм нещо друго...

вторник, 31 март 2009 г.

Безполезен...

Глава двадесет и пета

А аз бях напълно безполезен...

Поглеждаш през прозореца и виждаш всичките тези хора. Всеки един е отделен живот, със свой радости и тревоги. Всичките забързани на някъде търсеха целите и мечтите си, а ако ли не, поне изживяваха собственото си ежедневие, а аз...
Аз стоях тук и... пишех. Написах много неща за живота и за хората. Много случки за знайни и незнайни герой. Описах много проблеми, понякога и радости човешки, но нищо повече. Бях напълно безполезен...

От мен излизаха само някакви празни думи губещи смисъла си в бързината на живота, а листите хартия се разтриваха по ъглите.
Но пак продължавах да пиша.
Защо ли?
Явно имах какво да кажа...
И пак останах напълно безполезен.

Рядко написаното беше съществено, рядко означаваше нещо за някого, но предполагам най-важното за един писател е да има, за какво да пише. Историите намаляват с времето и накрая идва момент, в който свършват.
Тогава какво?
Продължаваш да гледаш през прозореца и всичките тези съдби ходещи по улицата, а аз си останах напълно безполезен...

Видео - "Другият начин!"

Loading...