Глава двадесет и шеста
Изгубих прекалено много от тях!
С времето те идваха, някои оставаха за кратко, други за по дълго, но после си тръгваха. А аз не правех нищо.
Изгубих ги така, както бяха дошли, от нищото. Ще е прекрасно да вярвам, че ги изоставих, когато работата ми бе свършена и да се погледна като велик учител и съветник, но не бях. Просто задоволявах извратеното си чувство да бъда полезен. Не ме гледайте странно, всички го имате и мислите, че знаете кое е най-добре и съвети сипете, но за колко полезни се мислите? Може би сте достатъчно мъдри да знаете, кога и какво да кажете, но аз не бях. Изгубих прекалено много от тях с времето, а заедно с тях загубих и себе си. Не харесвам това същество, което остана. То е мрачно, изпълнено с загадки, страшно.
Сред тях изглеждах това, което бях. Сега съм нещо друго...
Вторник, 2009, Юни 2
Вторник, 2009, Март 31
Безполезен...
Глава двадесет и пета
А аз бях напълно безполезен...
Поглеждаш през прозореца и виждаш всичките тези хора. Всеки един е отделен живот, със свой радости и тревоги. Всичките забързани на някъде търсеха целите и мечтите си, а ако ли не, поне изживяваха собственото си ежедневие, а аз...
Аз стоях тук и... пишех. Написах много неща за живота и за хората. Много случки за знайни и незнайни герой. Описах много проблеми, понякога и радости човешки, но нищо повече. Бях напълно безполезен...
От мен излизаха само някакви празни думи губещи смисъла си в бързината на живота, а листите хартия се разтриваха по ъглите.
Но пак продължавах да пиша.
Защо ли?
Явно имах какво да кажа...
И пак останах напълно безполезен.
Рядко написаното беше съществено, рядко означаваше нещо за някого, но предполагам най-важното за един писател е да има, за какво да пише. Историите намаляват с времето и накрая идва момент, в който свършват.
Тогава какво?
Продължаваш да гледаш през прозореца и всичките тези съдби ходещи по улицата, а аз си останах напълно безполезен...
А аз бях напълно безполезен...
Поглеждаш през прозореца и виждаш всичките тези хора. Всеки един е отделен живот, със свой радости и тревоги. Всичките забързани на някъде търсеха целите и мечтите си, а ако ли не, поне изживяваха собственото си ежедневие, а аз...
Аз стоях тук и... пишех. Написах много неща за живота и за хората. Много случки за знайни и незнайни герой. Описах много проблеми, понякога и радости човешки, но нищо повече. Бях напълно безполезен...
От мен излизаха само някакви празни думи губещи смисъла си в бързината на живота, а листите хартия се разтриваха по ъглите.
Но пак продължавах да пиша.
Защо ли?
Явно имах какво да кажа...
И пак останах напълно безполезен.
Рядко написаното беше съществено, рядко означаваше нещо за някого, но предполагам най-важното за един писател е да има, за какво да пише. Историите намаляват с времето и накрая идва момент, в който свършват.
Тогава какво?
Продължаваш да гледаш през прозореца и всичките тези съдби ходещи по улицата, а аз си останах напълно безполезен...
Вторник, 2009, Март 10
Размислите на един нарцистичен егоцентрик
Глава двадесет и четвърта
Знаете ли, не ми се иска да пиша негативни неща. Днес медиите са задръстени с лоши новини, а на мен наистина ми се иска да напиша нещо хубаво, ведро и оптимистично, но какво да направя, когато всичко което виждам не е лицеприятно.
Наскоро ми бяха пратили едно от онези клипчета, в които се говори как трябва да се гордеем с България и така нататък, а аз когато изляза навън и погледна “България” виждам само мизерия, лоши хорски постъпки, глад и окаяние. Нима аз искам да видя това, едва ли. Много ще се радвам ако изляза и не се налага да се боря с прекомерни навалици от коли по улицата, където правила има, но са толкова скрити, че и с розови очила да ги гледаш пак ще изглеждат сиви.
Да, не искам да пиша песимистични послания, затова няма да напиша как затъваме все повече, а може би и цялото човечество. Няма да напиша дори, че и да има свръх сила, то тя вече не е с нас, няма да го напиша.
Не искам да съм песимист, и всъщност, колкото и странно да звучи не се смятам за такъв, просто съм разочарован. Не само от света! Никой не ми е обещавал, че той ще бъде благосклонен, но каквото и да си говорим, той е, към някои. Може би не от тези родили се тук или ако искате измислете и други фактори, но вместо да се гордеем с наследството си, дори с това, че сме хора, ние го отричаме.
Няма и аз да съм от тези, които съдят правителства, нации и народи, аз започвам от себе си и ще спра със себе си, но едва ли това ще промени картинката. Може би трябва да сменя очилата, в нещо по светло, доста по светло…
П.п. забелязах новодошли читатели. Благодаря за вниманието и добре дошли в това малко кабаре, наздраве :) А на старите какво да кажа, радвам се, че ви има :)
Знаете ли, не ми се иска да пиша негативни неща. Днес медиите са задръстени с лоши новини, а на мен наистина ми се иска да напиша нещо хубаво, ведро и оптимистично, но какво да направя, когато всичко което виждам не е лицеприятно.
Наскоро ми бяха пратили едно от онези клипчета, в които се говори как трябва да се гордеем с България и така нататък, а аз когато изляза навън и погледна “България” виждам само мизерия, лоши хорски постъпки, глад и окаяние. Нима аз искам да видя това, едва ли. Много ще се радвам ако изляза и не се налага да се боря с прекомерни навалици от коли по улицата, където правила има, но са толкова скрити, че и с розови очила да ги гледаш пак ще изглеждат сиви.
Да, не искам да пиша песимистични послания, затова няма да напиша как затъваме все повече, а може би и цялото човечество. Няма да напиша дори, че и да има свръх сила, то тя вече не е с нас, няма да го напиша.
Не искам да съм песимист, и всъщност, колкото и странно да звучи не се смятам за такъв, просто съм разочарован. Не само от света! Никой не ми е обещавал, че той ще бъде благосклонен, но каквото и да си говорим, той е, към някои. Може би не от тези родили се тук или ако искате измислете и други фактори, но вместо да се гордеем с наследството си, дори с това, че сме хора, ние го отричаме.
Няма и аз да съм от тези, които съдят правителства, нации и народи, аз започвам от себе си и ще спра със себе си, но едва ли това ще промени картинката. Може би трябва да сменя очилата, в нещо по светло, доста по светло…
П.п. забелязах новодошли читатели. Благодаря за вниманието и добре дошли в това малко кабаре, наздраве :) А на старите какво да кажа, радвам се, че ви има :)
Вторник, 2009, Февруари 10
Винаги жив
Стихове аз много написах.
За всичките земни неща.
Стоях там пред листа и слисвах.
Читатели с разни слова.
А после погледнах в душите им.
Порових се там без да спра.
Не пожелах дори аз да питам ги.
Може ли да вляза сега.
И нека надменно звучи ви...
{С догадки превземам нощта}
През моите страници живи.
Прикрит ви показвам света.
***
Прекрасно е да вярваш, че можеш.
Да проникваш във хорски души.
Но рядко ги пускам аз Боже,
До моята, що гние и спи.
Ограбиха я горките, те клетите.
Отговори търсеха там.
А намериха само поетите.
Дето скитаха дълбоко във нам.
Взеха ми цялата - хората.
За себе си мъничко скрих.
Но продадох я аз на прокобата,
да бъда аз винаги жив…
За всичките земни неща.
Стоях там пред листа и слисвах.
Читатели с разни слова.
А после погледнах в душите им.
Порових се там без да спра.
Не пожелах дори аз да питам ги.
Може ли да вляза сега.
И нека надменно звучи ви...
{С догадки превземам нощта}
През моите страници живи.
Прикрит ви показвам света.
***
Прекрасно е да вярваш, че можеш.
Да проникваш във хорски души.
Но рядко ги пускам аз Боже,
До моята, що гние и спи.
Ограбиха я горките, те клетите.
Отговори търсеха там.
А намериха само поетите.
Дето скитаха дълбоко във нам.
Взеха ми цялата - хората.
За себе си мъничко скрих.
Но продадох я аз на прокобата,
да бъда аз винаги жив…
Петък, 2008, Декември 19
Половината от нищо...
Размислите на един нарцистичен егоцентрик
Глава двадесет и три (очаква се продължение)
Живях прекалено бързо...
Всъщност не знам за къде бързах. Когато бях дете имаше една много популярна поговорка на тогавашните рок звезди, която гласеше нещо от сорта: Живей бързо, умри млад и остави добре изглеждащ труп. Смъртта е неизбежна за всички ни, а кога ще ни настигне не зависи от нас. По-интересното е обаче първата част на израза, а именно: живей бързо. Всъщност за какво да бързаме? За да станем на четвърт век и да се чувстваме стари, или за да седим пред поредното питие и прагматизма да е заменил мечтите ни, или да гледаме с отегчение поредният филм със щастлив край, само защото смятаме, че е нереално. Аз не бих искал да живея така и ето „остарях”.
Живях прекалено бързо...
Тъжно е човек да осъзнае че остарява, но е още по-тъжен, когато остарееш млад. Нека ме напсуват тези, които ме познават по отблизо и ще кажат, че изобщо не съм стар, но не заради това го пиша, затова четете надолу....
Не мога да го продължа сега, може би друг път, но сега загубих приятел. Разбира се няма да кажа, че съм познавал личността му напълно, но смея да твърдя, че се е променил. Минахме отдавна онези години, в които се сърдехме заяждахме и практически бяхме деца, защо тогава няколко години по късно, думите и реакциите ви останаха детски? Нека не бъда грешна разбран, макар че често ми се случва често, а някак съм забравил да доизяснявам напоследък, който иска да ме търпи, свободен е, който не желае, вратата винаги е отворена, а аз дори не се натрапвам. Предимно седя мирно и тихо, рядко казвам нещо и когато все пак реша да си отворя устата, предимно казвам на хората забравете клишетата, нека бъдем по искрени, по честни, а вие чувате единствено: „оставете ме намира”, „аз знам”, „не ти определяш какви ще са хората и света”, „самонадеяността ти е най-големият проблем”. Добре питам ви аз сега: В мен видяхте тези проблеми, недостатъци или както искате ги наречете, в вас няма ли ги, толкова ли съм по различен и неудобен? Не мисля...
Глава двадесет и три (очаква се продължение)
Живях прекалено бързо...
Всъщност не знам за къде бързах. Когато бях дете имаше една много популярна поговорка на тогавашните рок звезди, която гласеше нещо от сорта: Живей бързо, умри млад и остави добре изглеждащ труп. Смъртта е неизбежна за всички ни, а кога ще ни настигне не зависи от нас. По-интересното е обаче първата част на израза, а именно: живей бързо. Всъщност за какво да бързаме? За да станем на четвърт век и да се чувстваме стари, или за да седим пред поредното питие и прагматизма да е заменил мечтите ни, или да гледаме с отегчение поредният филм със щастлив край, само защото смятаме, че е нереално. Аз не бих искал да живея така и ето „остарях”.
Живях прекалено бързо...
Тъжно е човек да осъзнае че остарява, но е още по-тъжен, когато остарееш млад. Нека ме напсуват тези, които ме познават по отблизо и ще кажат, че изобщо не съм стар, но не заради това го пиша, затова четете надолу....
Не мога да го продължа сега, може би друг път, но сега загубих приятел. Разбира се няма да кажа, че съм познавал личността му напълно, но смея да твърдя, че се е променил. Минахме отдавна онези години, в които се сърдехме заяждахме и практически бяхме деца, защо тогава няколко години по късно, думите и реакциите ви останаха детски? Нека не бъда грешна разбран, макар че често ми се случва често, а някак съм забравил да доизяснявам напоследък, който иска да ме търпи, свободен е, който не желае, вратата винаги е отворена, а аз дори не се натрапвам. Предимно седя мирно и тихо, рядко казвам нещо и когато все пак реша да си отворя устата, предимно казвам на хората забравете клишетата, нека бъдем по искрени, по честни, а вие чувате единствено: „оставете ме намира”, „аз знам”, „не ти определяш какви ще са хората и света”, „самонадеяността ти е най-големият проблем”. Добре питам ви аз сега: В мен видяхте тези проблеми, недостатъци или както искате ги наречете, в вас няма ли ги, толкова ли съм по различен и неудобен? Не мисля...
Абонамент за:
Публикации (Atom)
