А живота трябваше да бъде толкова хубав

17:08 Приказки в тъмното 5 Comments

Имало едно момче. То не било по различно от хиляди други момчета на света, но се надявал някак да бъде уникален.

Дошло време и в безгрижният живот на момчето настъпил обрат. Той се бе влюбил. Разбира се не се влюбваше за първи път, но различното в този момент беше, че за първи път разбра, че може да обича по различен начин няколко човека, или че всеки път е различно. Първият му сблъсък с тази човешка болест - "любовта", беше приключил нелицеприятно. Последиците бяха съкрушителни, както за него, така и за приятелите му, а изреченито думи никога нямаше да могат да бъдат изтрити. Грозотата на казаното бе толкова голяма, че дори влюбен отново, той се бореше със себе си отвътре. Просто не се харесваше и разваляше всичко което бе построил досега.

Разбира се времената минаваха и това чувство, което бе намерил отново се засилваше и тогава срещна нея. Тя беше момиче, не по различно момиче от сто други, но му стана приятел. Някой беше казал, че приятелите трябва да са малко, за да са истински и те наистина не бяха и много, но тя седеше до него в дългите летни нощи и слушаше историите му. Слушаше го да се оплаква, колко несправедлив е живота и колко се различавал от всеки един на улицата. Тя слушаше и се усмихваше нежно, докато един ден се случи - целувката. Света отново се завъртя и всичко се обърна. Мислите и чувствата станаха 2 различни неща. Вече не можеше да каже аз обичам нея или друга, защото му се бе случило нещо различно. Той обичаше два пъти едновременно. Да по различен начин, да в едната бе влюбен, но никога не бе с нея и да другата го изслушваше и винаги беше до него. Обичаше и двете, макар да не можеше да си обясни как, нито защо, нито редно ли е. Просто така се случи.

Времето продължи да минава а терзанията не ставаха по леки, нито мислите. Намираше се на "място", където не знае, какво да направи. Не знаеше как да постъпи. Подяволите, та той бе влюбен в една, а беше изпитал нещо към друга... Как е възможно?

Но дойде един ден, много хубав ден, в който дочака отново изгрева и след като той отмина момчето вдигна телефона и набра номера. От там вдигна момичето, което бе с него и го изслушваше през всичкото това време. Излязоха, видяха се, а в края на разходката той и каза. Беше му много трудно, но трябваше да го направи, защото това бе правилният избор, или поне смяташе така. Каза й, че не може да бъде с нея, защото не е готов и не би могъл да я нарани с това да и обещае, че сега я обича а това да не бе вярно. Каза й още, че иска да бъде с друга, но не може и няма да има тази възможност, защото тя не иска, а след това сведе глава и се натъжи. След хилядите въпроси - "Защо?" - момичето си тръгна и те никога не се видяха повече по същият начин. Дни след това тя му прати песен за поздрав. Без думи, само песен. (След години разбра, че е постъпил правилно, но адски болеше.) А песента бе:



- Живота бе несправедлив отново, но нима някой е обещавал да бъде различно? - помисли си той и се затвори в себе си. Любовта му отново огасна с времето. Нищетата превзе света му и той остана сам. Сам в един свят пълен с приятели и врагове.

Минаха години и една приятелка веднъж го попита: - Как можа да нараниш момиче с хубава усмивка?

...А живота трябваше да бъде толкова хубав, толкова хубав...

Read More

На моите приятели

1:42 Приказки в тъмното No Comments

Тази вечер просто седнах да медитирам. Това е силна дума наистина, особено за определянето на това, което правех аз, но винаги съм бил любител на силните думи. Истината беше, че седнах на саме със себе си. Пуснах си тиха музика и си налях чаша вода. Рядко сядам просто ей така да пия нещо различно от алкохол, но не само алкохола може да зарадва сетивата.

Водата имаше странен вкус. По принцип е течност, на която не е присъщо да има, какъвто и да е вкус, но на мен ми се струваше весела. Искам да кажа, че отпивах бавно и просто се наслаждавах на всяка отпита глътка, просто ми беше хубаво, да си седя, макар и в тъмнината, със светлина идваща единствено от блясъка на монитора и да пия, нищо и никаква вода, но се чувствах хубаво и това беше единственото, което имаше значение.

Деня не бе по различен от дузина като него преди това, но пък вечерта беше. По принцип това е време за мен, в което се осланям на мислите си, някой биха го нарекли самота, но всъщност не е така и няма нищо по хубаво от време на време да оставаме насаме със себе си.

Стоях пред монитора и четях книга. Няма да казвам поредната, защото не съм интелектуалец, който постоянно чете и няма да изтъквам това като мое качество. Чета, когато искам и каквото ми хване окото. Днес тази книга бе изпълнена с оптимизъм, което малко или много зареди и мен с такъв. Книгата бе интересна, но както често обичам да правя, се занимавах и с други неща. Музиката, разбира се, никога не спираше, но освен да обръщам внимание само на хартията аз гледах и телевизия. Предаването не бе особено интересно, но пък един гост на Слави ми направи впечатление. Бе едва, колкото мен и бе постигнал повече, или поне по моята преценка, а аз се възхищавам на такива хора и уважавам подобаващо. Предаването свърши и аз се обърнах към монитора, за да початя с приятели. Бях занемарил малко четенето, но пък винаги можех да се върна към книгата, имах цяла нощ на разположение.

Не помня точно, как почна разговора с приятелите ми, т.е. не помня темата, но по едно време се почувствах весел. Казвахме по половин дума, а разбирахме цялото изречение и някакси се стигна до идеята, че като приятели твърде рядко си казваме че се обичаме. Нямам предвид на шега или в сексуалния смисъл на думата, а просто така, като семейство. Липсваме си и се обичаме като братя, а едва ли много хора можеха да се похвалят с това в света, което ме караше, само по себе си, да се чувствам специален, защото имах всичко това.

Вечерта бе странна обаче и с друго. Пробождаше ме сърцето, което за мен не е рядко срещано явление, но пък винаги си имаше причина. Сякаш сега ме подсещаше, че съм все още жив и трябва да се радвам на това, което имам и аз го правех. Да, не бяха всичките ми приятели на разположение в чата в този момент, но пък дори на тези, които ги нямаше написах, че ги обичам и съм винаги с тях независимо, къде са и, какво правят.

Болката не бе силна, но пък ме държеше вече часове и както си говорихме с тях, за живота, това което сме постигнали, или ще свършим, за това, какви сме и защо сме толкова близки, в главата ми се роди и стих. Да, наистина започна с една строфа, после още една и така се роди цяла поема, която исках единствено да я покажа на тях, моите приятели. Написах стиха и го разпратих индивидуално на всеки от тях, а след това седнах и написах и този разказ. Просто исках да опиша, как се чувствам и най-вече да им кажа възможно най-кратката, но и най-съдържателната реплика, която се сещах, а именно: Обичам ви!

Знам, че не винаги съм идеалният приятел. Не винаги ви питам, как сте или дори не всякога споделям собствените си проблеми, но това е единствено, защото не искам да натоварвам и вас с тях. Понякога ви овиквам, крещя и обвинявам за неща, за които нямате дори идея, защо да сте виновни. А всъщност дори не сте! Или, когато ме налегне депресия, седя и мълча, цупя се на света, а вие се опитвате просто да ме разсмеете. Знайте, че дори да не ви го казвам често, аз наистина оценявам това и никога не го забравям. Вие ми напомняте как трябва да живея всъщност, а не да отлитам в тъгата и вечният въпрос – Защо? Били сте с мен в много неща и въпреки всичко ви се възхищавам, че ме търпите и ви написах тези няколко реда, за да не забравяте никога, че ние можем да постигнем всичко. И дори след сто години, ще се съберем и седнем да разкажем пороците и радостите си, паденията и любовите си и винаги ще си останем онези деца, които се смееха без да имат причина и обичаха себе си и живота такъв, какъвто е. Обичам ви, винаги ще съм с вас! И заедно ще покорим света!

А болката продължаваше все така настоятелно да пробожда сърцето ми и аз отпивах бавно от чашата вода и се радвах, че съм жив и чувствам всичко това.

Read More