tag:blogger.com,1999:blog-19760647844391127742024-02-19T03:39:47.961+02:00Моята виртуална сценаЕдна книга за живота, хората и още нещо ...Jolly Roger v3.1http://www.blogger.com/profile/17410835232493105197noreply@blogger.comBlogger141125tag:blogger.com,1999:blog-1976064784439112774.post-62390780145719500672012-03-27T22:00:00.001+03:002012-03-27T22:00:34.189+03:00Да говорим, когато има какво да кажем<i>Сънищата напоследък се върнаха с пълна сила.</i> Все различни, но все реални, а аз търся нещо, което не е напълно реално, нещо което да влезе в разказ или sci-fi.
Имам желанието да пиша, стига да преодолея мързела си и наистина да седна да го направя, не мога да се оплача и от липсата на идеи, но не знам дали заради друго или просто искам да видя, че има смисъл от това което пиша, но ми трябва мотивацията. Може би по страница всеки ден, докато не станат по 5 а после, кой знае.... Писането и изразяването на мнението са едно от най-прекрасните неща на нашето съвремие. Сега "всеки" има блог или оставя мнения по сайтове и социални мрежи и "всеки" се стреми да бъде чут.
Чух вчера една мисъл: "Ние сме млади хора и все още изпитваме необходимостта да изразяваме себе си!" Едва ли ще загубим тази необходимост дори, когато остареем, но знае ли се, времето ще покаже, засега опита ми показва, че тя идва и си отива, просто трябва да си на вълната, когато дойде, а когато си отиде - просто да изчакаш следващата вълна.
Затова нека яхнем вълните на мислите си и почнем всички да казваме, какво мислим за всичко онова, което ни вълнува! <b>Все някой там ще иска да ни изслуша, нали?...!
</b>Jolly Roger v3.1http://www.blogger.com/profile/17410835232493105197noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-1976064784439112774.post-26804661676954365612012-03-27T21:57:00.001+03:002012-03-27T21:57:50.494+03:00Да мълчим...Най-големият проблем на това да не си "сам", е че когато не си в настроение, често или се пробват да ти го оправят или поне питат защо е така. Не винаги има причина, едва ли има някой от вас, на който да не му се е случвало просто от време на време да иска да остане насаме с мислите си или просто да си помълчи на спокойствие. Е мен това най-много ме мъчи, невъзможността да си помълча. Аз обичам понякога просто да не говоря, но в случая с връзките се очаква да говориш с половинката си, сякаш задължително трябва да се съобразяваш с това, че на тях им се говори, а те не се съобразяват с това, че на теб не ти се общува. Липсва ми мълчанието, дори и седенето на тъмно. Обичам спокойствието си, което вече нямам...Jolly Roger v3.1http://www.blogger.com/profile/17410835232493105197noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-1976064784439112774.post-83074319591424091292011-02-16T01:01:00.000+02:002011-02-16T01:02:45.956+02:00Dare seeI’m not a bad man, not even if I mean to.<br />I am simple, and ordinary, pure and clear.<br />As bright as the shine from a star<br />As simple as that!<br /><br />Can you be one to?<br />One of a kind, but pure and clean,<br />Like the water from a stream,<br />Or a story in ones dream.<br /><br />Come look at me!<br />I dare you to see!Jolly Roger v3.1http://www.blogger.com/profile/17410835232493105197noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-1976064784439112774.post-83288811899163168082011-02-14T21:06:00.001+02:002011-02-14T21:14:52.405+02:00... на разсъмванеА утрото дойде така уханно, <br />на страст спотайваща в нощта<br />докоснах те, неземно бавно,<br />настръхна кожата ти във съня.<br />Утрото пристигна кротко<br />Аз наведох се над теб.<br />И двамата с невинност нежна<br />Те отнесохме далеч.<br /><br />... <span style="font-style:italic;">Lor</span>Jolly Roger v3.1http://www.blogger.com/profile/17410835232493105197noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-1976064784439112774.post-40935333914518649572009-11-23T22:11:00.000+02:002009-11-23T22:12:31.792+02:00Сега не знам, но моля те кажи ми...Мълчанието убива ме отвътре,<br />А разговорите състаряват ме отвън.<br />Но все така безмълвен скитам се<br />през разни дни и нощи в сън.<br /><br />Покрай разни хора, случки<br />преминава пътеката ми ден след ден.<br />И за жалост истината за себе си научих.<br />Не ми отива да стоя във плен.<br /><br />Но в плен останах на мойте мисли!<br />Така и не успях да се оттърва.<br />Преследваха ме скришом по сенките скрити<br />и все настигаха ме, щом се спра.<br /><br />Бягах, а километрите карта рисуваха,<br />по младото ми лице скитащи се.<br />И в очите през сълзите викащи, <br />къде отиде ти – радостта.<br /><br />А мълчанието убиваше ме,<br />но нямах думи пред тях.<br />Затова бавно събирах живота си,<br />който самичак бях разпилял.<br /><br />Но бяха минали години.<br />Парченцата да събера не успях.<br />Сега не знам, но моля те кажи ми:<br />Дали останах себе си или станах като тях?Jolly Roger v3.1http://www.blogger.com/profile/17410835232493105197noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-1976064784439112774.post-76859719290852805972009-07-19T03:29:00.004+03:002009-07-19T03:48:48.921+03:00Понижен в зидаро-мазачГлава двадесет и седма<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://img.diynetwork.com/DIY/2003/10/02/dttr102_1fa_lead.jpg"><img style="float:right; margin:0 0 10px 10px;cursor:pointer; cursor:hand;width: 200px; height: 150px;" src="http://img.diynetwork.com/DIY/2003/10/02/dttr102_1fa_lead.jpg" border="0" alt="align box" align="right" /></a>Моделирането на живота е странно нещо. Не няма да задълбавам философски, просто някак поглеждам от по така, материалната страна. <br /><br />Моделирането на живота много ми прилича на мазането на стена. Хващаш мистрията и маламашката и почваш да мажеш. Хвърляш, замазваш, тук бабуна излезе, там се изравни, тук това ще прикрием по дефектите на стената там друго и накрая какво остана, идеално равна и гладка стена? Едва ли! Не ме разбирайте погрешно, майстори много, разбирачи - още повече, но както се вика, хубаво е човек да си го направи сам, поне си знае, за кой го прави. <br /><br />Става лошо, когато се наложи да хванеш чука и пак да я разбиеш, защото или си забравил да сложиш нещо или вече не ти харесва и хайде пак от начало. А тя винаги става различна, независимо колко се стараеш да е права, винаги се изкривява на някъде или се получават бабунки, или ще хлътне или нещо друго. Майсторите казват, че било от материала, не бил забъркан правилно, но хайде знаем що за майстори са, та на мен ще дават акъл! <br /><br />И въпреки всичко, като „примерен” гражданин наведох се и зачетох на опаковката. Какво да кажа, указанията са за да се четат, но кой ли ги спазва. Четох, четох, пък реших да го давам, както аз си знам, все пак за моята си стена говорим и да, гостите идват и си отиват, но аз ще я гледам по цял ден нали? Все си мисля че ще е хубаво поне на мен да ми харесва, пък и нали съм си егоцентрик. Та забърках и почнах да мажа. Мазах веднъж - не ми хареса, мазах пак - нищо не ставаше и я дигах и бутах и пак дигах. Честно да си кажа ми се ще да е завършена, но истината е, че още не е. Скоро ще стане, надявам се. <br /><br />Е да, не съм „майстор”, но все пак за начинаещ зидаро-мазач, май се справям добре - си мисля... <br /><br />Нека видим, какво ще излезе.Jolly Roger v3.1http://www.blogger.com/profile/17410835232493105197noreply@blogger.com5tag:blogger.com,1999:blog-1976064784439112774.post-1182891471922833752009-06-02T10:50:00.001+03:002009-06-02T10:56:58.507+03:00Лош човек с добри приятелиГлава двадесет и шеста<br /><br />Изгубих прекалено много от тях!<br />С времето те идваха, някои оставаха за кратко, други за по дълго, но после си тръгваха. А аз не правех нищо.<br /><br />Изгубих ги така, както бяха дошли, от нищото. Ще е прекрасно да вярвам, че ги изоставих, когато работата ми бе свършена и да се погледна като велик учител и съветник, но не бях. Просто задоволявах извратеното си чувство да бъда полезен. Не ме гледайте странно, всички го имате и мислите, че знаете кое е най-добре и съвети сипете, но за колко полезни се мислите? Може би сте достатъчно мъдри да знаете, кога и какво да кажете, но аз не бях. Изгубих прекалено много от тях с времето, а заедно с тях загубих и себе си. Не харесвам това същество, което остана. То е мрачно, изпълнено с загадки, страшно. <br /><br />Сред тях изглеждах това, което бях. Сега съм нещо друго...Jolly Roger v3.1http://www.blogger.com/profile/17410835232493105197noreply@blogger.com5tag:blogger.com,1999:blog-1976064784439112774.post-74625738101452799222009-03-31T18:40:00.000+03:002009-03-31T18:41:19.869+03:00Безполезен...Глава двадесет и пета<br /><br />А аз бях напълно безполезен...<br /><br />Поглеждаш през прозореца и виждаш всичките тези хора. Всеки един е отделен живот, със свой радости и тревоги. Всичките забързани на някъде търсеха целите и мечтите си, а ако ли не, поне изживяваха собственото си ежедневие, а аз...<br />Аз стоях тук и... пишех. Написах много неща за живота и за хората. Много случки за знайни и незнайни герой. Описах много проблеми, понякога и радости човешки, но нищо повече. Бях напълно безполезен...<br /><br />От мен излизаха само някакви празни думи губещи смисъла си в бързината на живота, а листите хартия се разтриваха по ъглите. <br />Но пак продължавах да пиша. <br />Защо ли? <br />Явно имах какво да кажа...<br />И пак останах напълно безполезен. <br /><br />Рядко написаното беше съществено, рядко означаваше нещо за някого, но предполагам най-важното за един писател е да има, за какво да пише. Историите намаляват с времето и накрая идва момент, в който свършват. <br />Тогава какво?<br />Продължаваш да гледаш през прозореца и всичките тези съдби ходещи по улицата, а аз си останах напълно безполезен...Jolly Roger v3.1http://www.blogger.com/profile/17410835232493105197noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-1976064784439112774.post-2794938378641790732009-03-10T22:58:00.001+02:002009-03-10T22:58:39.704+02:00Размислите на един нарцистичен егоцентрик<span style="font-weight:bold;">Глава двадесет и четвърта</span><br /><br />Знаете ли, не ми се иска да пиша негативни неща. Днес медиите са задръстени с лоши новини, а на мен наистина ми се иска да напиша нещо хубаво, ведро и оптимистично, но какво да направя, когато всичко което виждам не е лицеприятно.<br /><br />Наскоро ми бяха пратили едно от онези клипчета, в които се говори как трябва да се гордеем с България и така нататък, а аз когато изляза навън и погледна “България” виждам само мизерия, лоши хорски постъпки, глад и окаяние. Нима аз искам да видя това, едва ли. Много ще се радвам ако изляза и не се налага да се боря с прекомерни навалици от коли по улицата, където правила има, но са толкова скрити, че и с розови очила да ги гледаш пак ще изглеждат сиви. <br /><br />Да, не искам да пиша песимистични послания, затова няма да напиша как затъваме все повече, а може би и цялото човечество. Няма да напиша дори, че и да има свръх сила, то тя вече не е с нас, няма да го напиша.<br /><br />Не искам да съм песимист, и всъщност, колкото и странно да звучи не се смятам за такъв, просто съм разочарован. Не само от света! Никой не ми е обещавал, че той ще бъде благосклонен, но каквото и да си говорим, той е, към някои. Може би не от тези родили се тук или ако искате измислете и други фактори, но вместо да се гордеем с наследството си, дори с това, че сме хора, ние го отричаме.<br /><br />Няма и аз да съм от тези, които съдят правителства, нации и народи, аз започвам от себе си и ще спра със себе си, но едва ли това ще промени картинката. Може би трябва да сменя очилата, в нещо по светло, доста по светло…<br /><br />П.п. забелязах новодошли читатели. Благодаря за вниманието и добре дошли в това малко кабаре, наздраве :) А на старите какво да кажа, радвам се, че ви има :)Jolly Roger v3.1http://www.blogger.com/profile/17410835232493105197noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-1976064784439112774.post-11165705879608445052009-02-10T02:03:00.002+02:002009-02-10T02:08:38.432+02:00Винаги жив<span style="font-style:italic;">Стихове аз много написах.<br />За всичките земни неща.<br />Стоях там пред листа и слисвах.<br />Читатели с разни слова.<br /><br />А после погледнах в душите им.<br />Порових се там без да спра.<br />Не пожелах дори аз да питам ги.<br />Може ли да вляза сега.<br /><br />И нека надменно звучи ви...<br />{С догадки превземам нощта} <br />През моите страници живи.<br />Прикрит ви показвам света. <br /><br />***<br /><br />Прекрасно е да вярваш, че можеш.<br />Да проникваш във хорски души.<br />Но рядко ги пускам аз Боже,<br />До моята, що гние и спи.<br /><br />Ограбиха я горките, те клетите.<br />Отговори търсеха там.<br />А намериха само поетите.<br />Дето скитаха дълбоко във нам.<br /><br />Взеха ми цялата - хората.<br />За себе си мъничко скрих.<br />Но продадох я аз на прокобата,<br />да бъда аз винаги жив…</span>Jolly Roger v3.1http://www.blogger.com/profile/17410835232493105197noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-1976064784439112774.post-79530976670426646022008-12-19T15:18:00.002+02:002008-12-19T15:23:22.873+02:00Половината от нищо...<i>Размислите на един нарцистичен егоцентрик</i><br /><br /><u>Глава двадесет и три</u> (очаква се продължение)<br /><br />Живях прекалено бързо...<br /><br />Всъщност не знам за къде бързах. Когато бях дете имаше една много популярна поговорка на тогавашните рок звезди, която гласеше нещо от сорта: Живей бързо, умри млад и остави добре изглеждащ труп. Смъртта е неизбежна за всички ни, а кога ще ни настигне не зависи от нас. По-интересното е обаче първата част на израза, а именно: живей бързо. Всъщност за какво да бързаме? За да станем на четвърт век и да се чувстваме стари, или за да седим пред поредното питие и прагматизма да е заменил мечтите ни, или да гледаме с отегчение поредният филм със щастлив край, само защото смятаме, че е нереално. Аз не бих искал да живея така и ето „остарях”.<br /><br />Живях прекалено бързо...<br /><br />Тъжно е човек да осъзнае че остарява, но е още по-тъжен, когато остарееш млад. Нека ме напсуват тези, които ме познават по отблизо и ще кажат, че изобщо не съм стар, но не заради това го пиша, затова четете надолу....<br /><br />Не мога да го продължа сега, може би друг път, но сега загубих приятел. Разбира се няма да кажа, че съм познавал личността му напълно, но смея да твърдя, че се е променил. Минахме отдавна онези години, в които се сърдехме заяждахме и практически бяхме деца, защо тогава няколко години по късно, думите и реакциите ви останаха детски? Нека не бъда грешна разбран, макар че често ми се случва често, а някак съм забравил да доизяснявам напоследък, който иска да ме търпи, свободен е, който не желае, вратата винаги е отворена, а аз дори не се натрапвам. Предимно седя мирно и тихо, рядко казвам нещо и когато все пак реша да си отворя устата, предимно казвам на хората забравете клишетата, нека бъдем по искрени, по честни, а вие чувате единствено: „оставете ме намира”, „аз знам”, „не ти определяш какви ще са хората и света”, „самонадеяността ти е най-големият проблем”. Добре питам ви аз сега: В мен видяхте тези проблеми, недостатъци или както искате ги наречете, в вас няма ли ги, толкова ли съм по различен и неудобен? Не мисля...Jolly Roger v3.1http://www.blogger.com/profile/17410835232493105197noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-1976064784439112774.post-10239084647367236792008-12-15T18:04:00.001+02:002008-12-15T18:21:43.231+02:00Видео отклонение<object width="425" height="344"><param value="http://www.youtube.com/v/zIuIKeF3gtY&hl=en&fs=1" name="movie"><param value="true" name="allowFullScreen"><param value="always" name="allowscriptaccess"><embed allowscriptaccess="always" width="425" src="http://www.youtube.com/v/zIuIKeF3gtY&hl=en&fs=1" allowfullscreen="true" height="344" type="application/x-shockwave-flash"></embed></object><br /><br /><span style="font-style:italic;">Мой е само стиха, оформление е дело на един много близък приятел. <br />Дълбоки благодарности и поклон</span> :)Jolly Roger v3.1http://www.blogger.com/profile/17410835232493105197noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-1976064784439112774.post-80091970981694505162008-12-15T17:49:00.002+02:002008-12-15T17:55:39.593+02:00Аз - читателя<span style="font-style:italic;"><u>Размислите на един нарцистичен егоцентрик</u></span><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Глава двадесет и втора</span><br /><br />Чета си днес по интернет, ровя си се из блогове и изведнъж срещам едно мнение, което гласеше че всички казваме, че ще почнем да пишем редовно и така нататък, а в крайна сметка пускаме по десетина пост-а на година. Честно да си кажа това ме накара да се замисля относно цялата идея на писането и защо всъщност го правим.<br /><br />Най-интересното, което ми хрумна като причина, беше това че имаме нужда да споделим с някой мислите си, а дори да не ни четат, то поне да напишем какво мислим. Следващите обяснения бяха свързани с комплекси и какви ли не „творения” на съзнанието ни, но и това не ми се стори достатъчно пълно определение. Може и наистина да няма такова, но в крайна сметка много хора се пробват да правят блогове и навсякъде може да се прочете, какво ли не. Хубаво е, аз съм с две ръце за свободното слово, макар и да не одобрявам и 30% от изписаните неща от непрофесионалисти, а да не говорим от професионалистите, но нека говорим. Винаги съм смятал, че общуването има способността да предотврати множество недоразумения и изгражда това което хората наричат приятелство, а няма какво да се лъжем, не можем да живеем сами в наша отделна реалност.<br /><br />Но нека не се разсейваме от темата. Та защо пишем рядко. Извиняваме се с това че нямаме време, но аз имам едно обяснение, поне от части хвърлящо светлина върху това защо аз пиша рядко. Напоследък, колкото и странно да звучи все по рядко имам, какво да кажа. Разбира се причината не е в това, че нямам мнение по много теми, а по скоро нямам нуждата да го изразя, иди че разбери, но е вярно. Въпреки това намирам желание у себе си да „произвеждам” по стойностни, как да ги наречем, нека „статии”. Просто ми се ще това, че изразявам мнението си да има значение, дори само за читателите ми, колкото и малък кръг от хора да са. Всеки има нуждата да се чувства полезен, може би и аз не се различавам в това отношение от вас отсреща.<br /><br />И в крайна сметка наистина защо пишем толкова рядко? Дори коментари понякога ни мързи да оставим, чудя се за причина и не ми хрумва. Не обвинявам никого, дори аз го правя и то прекалено често, чета си мирно и кротко и ни гък ни мък.... <br /><br />Но наистина защо?Jolly Roger v3.1http://www.blogger.com/profile/17410835232493105197noreply@blogger.com5tag:blogger.com,1999:blog-1976064784439112774.post-10312080199319187642008-11-30T16:41:00.002+02:002008-11-30T16:49:52.005+02:00Наследството<span style="font-style:italic;"><u>Размислите на един нарцистичен егоцентрик</u></span><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Глава двадесет и първа</span><br /><br />Независимо, какво казват, величието настъпва със смъртта, а не с живота.<br /><br />Разбира се не говоря за моето лично величие и дали изобщо бих постигнал такова, а по скоро се обръщам към голямата картина. А тя в случая гласи следното – оценката на делата ни най-често идва след смъртта. Не намесвам неща от сорта на спазването на закона, а по скоро морални и етични “дадености” в обществото ни, които за жалост сякаш изчезват.<br /><br />Днес гледах един филм за Робърт Кенеди, брата на Дж. Ф. Кенеди и честно да си кажа, не бях запознат с много неща, не само свързани с тези личности, а по скоро с идеологията, която им е присъща. Няма да разкажа филма, но в общи линии той пресъздава, как един от най-коравосърдечни може би и твърди хора на онова време, променя изцяло мирогледа си (а казват че хората не се променяли). Този човек от крайности в борбата си със социализма/комунизма преминава през етап в който осъзнава краха на обикалящото го общество, а след това се заема да допринесе за новият възход на същото това общество. Идеята в тези думи се крие там, че именно след смъртта на този човек си даваме наистина сметка, за какво се е борил през живота си или поне в крайната фаза от него. Няма да споменавам никъде брат му или политиката им през годините, искам да спомена само, как човечността се завръща рано или късно във всеки, а аз имам нужда да вярвам в това, може би за доброто на социума ни.<br /><br />И да, вярвам, че всеки оставя своето наследство, главно чрез децата си, но също така с отношението си към околните и близките си. Лесно е да се държим грубо и невъзпитано, надменно и егоистично, но въпреки че добрите маниери, етикет и възпитание отнемат малко внимание и усилие, то би било полезно на обществото. Няма да съдя разбира се подрастващото поколение, в кръвта им е сега да изразят емоциите и чувствата си, но обръщам вниманието си към вече от части порасналите деца - В какъв свят искате да живеете? <br /><br />И не казвайте, че нищо не зависи от вас, точно от всеки един от нас зависи...Jolly Roger v3.1http://www.blogger.com/profile/17410835232493105197noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-1976064784439112774.post-79904456583160000132008-11-13T14:19:00.000+02:002008-11-13T14:22:12.526+02:00За тебАз бях цвете – повехнах<br />Аз бях слънце – горях<br />Аз бях луната, но тайно угасвах<br />За твойте думи, поглед и смях.<br /><br />Бях и човек, но си тръгнах.<br />Сега съм просто един сън.<br />Но чуден, прекрасен – издъхвам.<br />Във нечии чужди нощен блян.<br /><br />Ех...<br />Любовта ни убива.<br />Тя, тази която роди ни.<br />Ех...<br />Ти моя самодива.<br />Не скитай сама – върни се.<br /><br />Нека твоят сън да бъда отново.<br />В света жесток аз да те скрия.<br />И с приказки, вълшебства – без злоба.<br />Твоята душа да покрия.<br /><br />Да бъдеш ти винаги с усмивка.<br />За себе си, не за тези на вън.<br />А натъжиш ли се, аз твоето кътче ще бъда.<br />И ще бягаме, пътуваме – поне още един сън.Jolly Roger v3.1http://www.blogger.com/profile/17410835232493105197noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-1976064784439112774.post-70932227943716016922008-11-04T16:51:00.000+02:002008-11-04T16:52:22.245+02:00Размислите на един нарцистичен егоцентрикГлава двадесет<br /><br /> Мислите си че егоцентрикът е доволен от себе си. Че той се взима за центъра на собствената си вселена, и независимо какво се случва около него, той е доволен от постъпките си и не изпитва съжаление и не притежава съвест.<br /><br />Вероятно този модел би бил прекрасен, а още повече описва много добре причините ни да не харесваме такива хора, но „истината” може да се окаже напълно различна.<br /><br />Човек не се ражда егоцентрик, а той бива създаден като такъв. Разбира се влияние при създаването му биха могли да имат множество фактори, свързани или нямащи нищо общо помежду си, но в случая разглеждаме по скоро техният резултат. Противно на общо приетото този тип човек е раздиран от много мисли, вероятно и съжаления, но понякога самото безсилие пред това да се противопоставиш на това което си е по трудно. Не е толкова лесно като да кажеш днес няма да отида до този магазин, а аз бих го оприличил по трудно от това да откажеш цигарите. <br /><br />Както с много неща около нас и към това чувство се привързваме, но както и с много неща, с времето преставаме да харесваме. Често го откриваме у другите, но рядко го търсим в себе си, като се определяме като благосклонни към всякакви външни мнения и толерантни към околните, но всъщност, дали наистина е така?<br /><br />Дядо ми, бог да го прости, беше един от най-големите егоцентрици, които познавам, и го споменавам в случая поради една причина. Да кажем, че човек успее да разбере че е егоцентрик, какво тогава, да спре да бъде ли? Щеше да бъде хубаво ако е възможно, но реалността е малко по различна. В борбата си с това да преодолее себе си, се среща с всевъзможни чужди измерения на собствената си психика, а рано или късно губи и по някоя битка с егото си, която пък има много силен отблясък върху околният свят, именно защото енергията и се е събирала с времето. Физиците твърдят, че енергията няма начало и край, а преминава в различни състояния. Подобно нещо се случва и с мислите ни и психологическата енергия която или използваме или не. Разбира се тук бихме да говорим за много различни форми на съзнанието ни, но сега аз се спирам върху егото.<br /><br />Вече споменах, че не е толкова лесно да се надвие, може би защото трябва да преосмислиш начина си на живот и разбирането си на вселената до този етап (това никога не е лесно), но може да се дължи и на друг факт, много по дълбоко в нас, отколкото си мислим. Както вече споменах дядо ми беше изграден от егото си, и дори не винаги през живота си да го е показвал, а от това което знам за него, не е точно така, то може да има наследствена връзка в ДНК-то ни, което малко или много и мен да определя като такъв. Не бих определил това като мое извинение, но това поражда един много сакрален въпрос. Ако съм се родил така, то как бих могъл да го променя? Истината е, че на този въпрос нямам ясен отговор. Може би липсата на отговор се дължи на това, че не съм доказал генетичният произход на „болестта”, но докато изследвам поведенческите модели на предците си, в частност родителите и прародителите ми, то би трябвало да стигна до правдоподобно обяснение за това какъв съм. Да на думи е лесно, но на дела е съвсем различно<br /><br />От време на време онова малко нещо наречено моя гордост успява да преодолее всички прегради на съзнателното ниво и тогава успява да избяга, като нанася много щети и разбира се още повече загадки за анализ на мисълта ми. Сложното в цялата компилация идва не от това да разбереш дали си такъв, а от това да го промениш, което както вече споменах досега успява да се измъкне от полето ми на влияние.<br /><br />Има и друго нещо обаче свързано с темата. Егото иска постоянно доказване. Нека го обясним така. Аз постоянно изпитвам приятелите си и най-близките хора до мен за тяхната лоялност, не защото се съмнявам в нея, а защото онази малка част вътре твърди че иска внимание, а разбира се това е един много благоприятен начин да го получи. Понякога съзнанието успява да подтисне симптомите, но често резултата е временен, а силата му след това по-голяма.<br /><br />Гордостта е болест, а аз страдам от нея. Обяснения имам много, но нямам нито едно правдоподобно, или дори едно което да е проработило на 100%. Досега хипотетичната част надделява, а ако си мислите, че има предостатъчно психологически книги описващи това, да така е, но те описват и множество модели, а понякога трудно се открива конкретният модел или просто той е така изкривен, че дори няма точен такъв.<br /><br />Битката продължава, но докато продължавам да пиша в тази рубрика, ще знаете, че още не е приключила. Може би някой ден, ще разбера, а по-вероятно е цял живот да не успея да се преборя, но както беше написало едно велико перо: „Хората те обичат заради това, което си, или по точно въпреки това, което си!”Jolly Roger v3.1http://www.blogger.com/profile/17410835232493105197noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-1976064784439112774.post-6218541203749825432008-09-19T14:45:00.001+03:002008-09-19T14:59:30.225+03:00Размислите на един нарцистичен егоцентрикГлава деветнадесет<br /><br />Днес се бях зачатил с един приятел. Не се бяхме чували отдавна и той ми сподели част от неволите и тогава аз казах нещо, което не съм се и надявал, че ще изрека, а именно че единствено чувствата могат да ни изпълнят отвътре и да ни направят цели.<br /><br />Е няма какво да се лъжем, има хубави и лоши чувства, много от нас ще се оплачат, че им се случват само лоши неща и това поражда единствено негативни чувства в тях, но в крайна сметка, понякога и ние сами не си позволяваме да чувстваме. Дали само хубаво, дали само лошо, наистина няма значение, защото с тях и ние израстваме се превръщаме в това което, сме, а понякога се променяме и към добро.<br /><br />Е да. Аз не съм точният човек да говори може би за чувства, но пък света е пълен с ирония, може би и аз ще бъда част от нея.<br /><br />В крайна сметка ще е хубаво да не бягаме от чувствата си, каквито и да са, те ни изграждат, те сме ние...Jolly Roger v3.1http://www.blogger.com/profile/17410835232493105197noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-1976064784439112774.post-68569622540437562182008-09-13T22:29:00.004+03:002008-09-13T22:55:18.683+03:00Размислите на един нарцистичен егоцентрик<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://picsvet.com/pics/t2543.jpg"><img style="float:left; margin:0 0 10px 10px;cursor:pointer; cursor:hand;width: 150px;" src="http://picsvet.com/pics/t2543.jpg" border="0" alt="" hspace="8" vspace="8" /></a><p><span style="font-weight:bold;"><strong><u>Глава осемнадесет</u></strong></span></p><p>Има един бездомник. Срещам го по улиците и той е от малкото хора, които ме карат да се замисля. Не защото спирам да поговоря с него, а може би трябва; не защото съм направил нещо за него, а може би има нужда; не защото съм добър човек, а може би не съм и лош; а може би този странник се докосва до това в мен, което не искам да показвам на света. <br /><br />Седя и го гледам. В тъгата си този човек, какво ли може да си мисли? Какво ли вижда, когато мине покрай някое кафене или покрай някой магазин? Какво ли означават за него стотинките намерени на тротоара или подадени от някой милостив човек? А те са много – милостивите. И някои от тях дават, но защо ли. Не е ли това начина да спасим себе си, да се наречем добри, да се наречем хора? Всъщност за тях ли го правим или за себе си? Отговора е ясен...<br /><br />Четох го някъде. Преди в един разказ бях намерил точно подобна случка. „Произведението” бе много влиятелно и макар случката с клошара в него да не заемаше ключова роля в разказа, то запомних думите на главният герой. Там се описваше, как очите на бездомника светнали от неговото малко съкровище, а именно дарението. Тогава сърдечно му благодари, а главният участник в историята отвръща: „Не спасявам теб, спасявам себе си!”<br /><br />Нима добродетелността ни стига до там, единствено да си намерим място в така нареченият рай, независимо от религията ни? Нима можем да направим добро само ако вярваме, че ще ни се върне? Не искам да е така, но може би е вярно. Рядко мислим за тези неща. Натъжаваме се само като го видим и рядко мислим за нещо друго от проблемите в ежедневието ни, а там някъде на вън тези хора ги има и страдат. Чудим се какво да гледаме по телевизията сега, а там някъде някой се чуди какво да хапне и как да се стопли! Не искам да е така и ми е тъжно, не защото не съм по милостив, а защото не мога да им помогна. На тях, не на себе си. Да ги нахраня, подслоня и утеша. <br /><br />Съжалявам наистина съжалявам, че това е реалността ни. Съжалявам че света се е превърнал в нещо, което не познаваме, съжалявам че не сме хора, съжалявам... </p>Jolly Roger v3.1http://www.blogger.com/profile/17410835232493105197noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-1976064784439112774.post-13874860681996876202008-08-01T17:35:00.004+03:002008-08-01T17:39:05.734+03:00Побългарен боб по мексикански<strong>Продукти:</strong><br />около 400гр. Боб (приготвен по традиционната българка рецепта за постен боб – например останал от предния ден)<br />2 гл. кромид лук<br />6-7 скилидки чесън<br />1 пакетче кайма (250 г)<br />1/4 от шишенцето с чили сос<br />1/2 ч.ч. домати<br />1/2 ч.л. кимион (смлян)<br /><br /><strong>Приготвяне:</strong><br />Нарязаните на ситно лук и чесън се задушават с малко мазнина, добавя се размачканата с малко вода кайма, като се поизпържи, се прибавя чили соса, доматите, кимиона и малко сол. Ври още 5-10 мин. Цялата смес се прибавя към готовия боб и се слага да поври още 5-10 мин.<br /><br /><strong>Допълнителни предложения:</strong> Може да се добави и малко царевица от консерва.<br /><br /><strong>Забележка:</strong> Желателно е след приготвянето на ястието, то да има по гъста консистенция, но ако ви харесва с повече сос – експериментирайте. :)Jolly Roger v3.1http://www.blogger.com/profile/17410835232493105197noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-1976064784439112774.post-73336151182556147772008-07-28T17:08:00.003+03:002008-07-28T17:31:34.625+03:00А живота трябваше да бъде толкова хубавИмало едно момче. То не било по различно от хиляди други момчета на света, но се надявал някак да бъде уникален.<br /><br />Дошло време и в безгрижният живот на момчето настъпил обрат. Той се бе влюбил. Разбира се не се влюбваше за първи път, но различното в този момент беше, че за първи път разбра, че може да обича по различен начин няколко човека, или че всеки път е различно. Първият му сблъсък с тази човешка болест - "любовта", беше приключил нелицеприятно. Последиците бяха съкрушителни, както за него, така и за приятелите му, а изреченито думи никога нямаше да могат да бъдат изтрити. Грозотата на казаното бе толкова голяма, че дори влюбен отново, той се бореше със себе си отвътре. Просто не се харесваше и разваляше всичко което бе построил досега.<br /><br />Разбира се времената минаваха и това чувство, което бе намерил отново се засилваше и тогава срещна нея. Тя беше момиче, не по различно момиче от сто други, но му стана приятел. Някой беше казал, че приятелите трябва да са малко, за да са истински и те наистина не бяха и много, но тя седеше до него в дългите летни нощи и слушаше историите му. Слушаше го да се оплаква, колко несправедлив е живота и колко се различавал от всеки един на улицата. Тя слушаше и се усмихваше нежно, докато един ден се случи - целувката. Света отново се завъртя и всичко се обърна. Мислите и чувствата станаха 2 различни неща. Вече не можеше да каже аз обичам нея или друга, защото му се бе случило нещо различно. Той обичаше два пъти едновременно. Да по различен начин, да в едната бе влюбен, но никога не бе с нея и да другата го изслушваше и винаги беше до него. Обичаше и двете, макар да не можеше да си обясни как, нито защо, нито редно ли е. Просто така се случи.<br /><br />Времето продължи да минава а терзанията не ставаха по леки, нито мислите. Намираше се на "място", където не знае, какво да направи. Не знаеше как да постъпи. Подяволите, та той бе влюбен в една, а беше изпитал нещо към друга... Как е възможно?<br /><br />Но дойде един ден, много хубав ден, в който дочака отново изгрева и след като той отмина момчето вдигна телефона и набра номера. От там вдигна момичето, което бе с него и го изслушваше през всичкото това време. Излязоха, видяха се, а в края на разходката той и каза. Беше му много трудно, но трябваше да го направи, защото това бе правилният избор, или поне смяташе така. Каза й, че не може да бъде с нея, защото не е готов и не би могъл да я нарани с това да и обещае, че сега я обича а това да не бе вярно. Каза й още, че иска да бъде с друга, но не може и няма да има тази възможност, защото тя не иска, а след това сведе глава и се натъжи. След хилядите въпроси - "Защо?" - момичето си тръгна и те никога не се видяха повече по същият начин. Дни след това тя му прати песен за поздрав. Без думи, само песен. (След години разбра, че е постъпил правилно, но адски болеше.) А песента бе:<br /><br /><center><object width="425" height="344"><param name="movie" value="http://www.youtube.com/v/lFt9NhYG-to&hl=en&fs=1"></param><param name="allowFullScreen" value="true"></param><embed src="http://www.youtube.com/v/lFt9NhYG-to&hl=en&fs=1" type="application/x-shockwave-flash" allowfullscreen="true" width="425" height="344"></embed></object></center><br /><br />- Живота бе несправедлив отново, но нима някой е обещавал да бъде различно? - помисли си той и се затвори в себе си. Любовта му отново огасна с времето. Нищетата превзе света му и той остана сам. Сам в един свят пълен с приятели и врагове.<br /><br />Минаха години и една приятелка веднъж го попита: - Как можа да нараниш момиче с хубава усмивка?<br /><br />...А живота трябваше да бъде толкова хубав, толкова хубав...Jolly Roger v3.1http://www.blogger.com/profile/17410835232493105197noreply@blogger.com5tag:blogger.com,1999:blog-1976064784439112774.post-36287334674920621242008-07-28T11:51:00.000+03:002008-07-28T11:52:27.366+03:00Макаронена салата250гр. дребни макарони<br />една консерва риба тон<br />5с.л. майонеза (или една малка опаковка от 125гр.)<br />Сол<br /><br />Сваряват се макароните, отцеждат се от водата и се оставят да изстинат. Тона се намачква с вилица и се прибавя при макароните. Добавя се майонезата и солта и се разбърква хубаво. Сервира се веднага.<br /><br />Предложение: Може да се настърже кашкавал отгоре.Jolly Roger v3.1http://www.blogger.com/profile/17410835232493105197noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-1976064784439112774.post-22553515050861946122008-07-22T22:22:00.002+03:002008-07-22T22:27:31.407+03:00Салата от крастациви по фландърски (Белгийска кухня)<strong>Съставки:</strong><br />500 гр. кисело мляко<br />2 бр. краставици<br />20 гр. майонеза<br />1 яйчен жълтък<br />1/2 вр. копър<br />Чер пипер<br />Сол<br /><br /><strong>Приготвяне и сервиране:</strong><br />Краставиците се обелват, нарязват се на колелца с дебелина един пръст и 10 минути се варят в леко подсолена вода (за мен лично 10 минути са много, опитайте с 5 и ако не ви допадне, експериментирайте с продължителността на варене, при която ви харесва най-много твърдостта на краставиците). Жълтъка, майонезата и киселото мляко и половината от ситно нарязания копър се разбиват до получаване на хомогенен сос, който се подправя със сол и чер пипер (може и бял). Сварените и изцедени краставици се подправят с копър, сол и черен пипер и се заливат със соса. Сервира се топла.Jolly Roger v3.1http://www.blogger.com/profile/17410835232493105197noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-1976064784439112774.post-47233236054979798992008-07-22T22:16:00.000+03:002008-07-22T22:18:33.824+03:00Ориз с краставициДългозърнест ориз се сварява и се измива веднага със студена вода, пресни краставици се режат на дребни лентички и се слагат в ориза, слага се и масло и се запържва за секунди. Прибавя се къри, джинджифил, малко зехтин и ябълков оцет. Половин или една кофичка (по вкус) кисело мляко, малко майонеза, соев сос, горчица, сметана (за дресинг). Всичко на око.Jolly Roger v3.1http://www.blogger.com/profile/17410835232493105197noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-1976064784439112774.post-50350694677108606352008-07-22T22:09:00.001+03:002008-07-22T22:12:08.961+03:00Салата с пине, ориз и ананас<strong>Продукти: </strong><br />300 мл сварен ориз (използвам китайски или кафяв) <br />200 - 300 г нарязано на кубчета сварено пилешко месо (или остатък от пиле на грил) <br />70-100 г нарязан на кубчета ананас (консервираният е прекалено сладък за мен, може да се замени с прясна твърда праскова)<br /><br />1 равна ч.л. горчица <br />1 ч.л. прясноизцеден лимонов сок <br />150 г майонеза <br />100 г заквасена сметана (или изцедено кисело мляко) <br />50 мл шампанизирано вино/газирана вода <br />Сол <br />Бял пипер<br /><br />Къдрава салата за поднасяне <br />Резенчета лимон за украса<br /><br /><strong>Приготвяне:</strong><br />Оризът, пилето и ананасът се смесват в голяма купа. В друга купа се смесват съставките от долната колонка. Получената заливка се изсипва върху оризово - месната маса. Салатата се разбърква внимателно. Поднася се охладена, върху измити и подсушени листове зелена салата.<br /><br /><strong>Начини на сервиране: </strong><br />1. Може да се сложи в голяма плоска чиния. <br />2. В чаши - за всеки по една. <br />3. Ако се използва пресен ананас - той се разрязва по дължина на две, издълбава се, месестата част се нарязва в салатата, а обвивката се използва вместо чиния. Красиво и функционално.<br /><br /><strong>Забележка:</strong> Вместо пиле могат да се вземат скариди.Jolly Roger v3.1http://www.blogger.com/profile/17410835232493105197noreply@blogger.com8tag:blogger.com,1999:blog-1976064784439112774.post-45155752797876075192008-07-12T17:25:00.005+03:002008-07-28T13:32:44.937+03:00ТърсенеЩе се изгубя в чашата с бира.<br />Снощи пих, днес пак...<br />Спомена ще удавя с мастика,<br />С уиски, а защо не коняк?<br /><br />Ще се изгубя във стихове тъжни.<br />За да се върна отново аз цял.<br />Ще плача и смея през сълзи.<br />Но пред себе си, не и пред тях.<br /><br />Ще се изгубя в мълчание меланхолично<br />А после ще извикам едва.<br />След това ще си долея - „различно”<br />И ще слушам по-тъжен куплет, <br />От този и от предните два.<br /><br />Ще се изгубя в тълпата жива.<br />Ще ходя, ще търся, ще бдя.<br />А после ще седна да надникна,<br />Обратно към моята гнояща душа.<br /><br />Ще се изгубя сред думи излишни.<br />Пред всеки, пред мен и пред теб.<br />За да подредя сърцето си скришом,<br />И да смета парченцата лед.<br /><br />Ще се изгуби, но ще се намеря отново.<br />Все същия, но може би малко разсмян.<br />Снощи пих, а днес ще пия до дъно<br />Във чашата да се огледам пиян.Jolly Roger v3.1http://www.blogger.com/profile/17410835232493105197noreply@blogger.com2