Глава шеста
Всечовешкото табу – смъртта.
Имаше една мисъл, но честно да си кажа не помня автора й. Не е толкова важно, кой я е казал, а какво гласи, а то е: „Можеш да си по голям от живота, но не и от смъртта!” Може би е време да се замислим над думите му и да видим как живеем! А всъщност как живеем?
Не няма да уча никой, как би трябвало да живее. Не съм нито достоен, нито този, който е длъжен да го прави, затова описвам живота на един егоцентрик. А какъв е той: себе изпълнен, вглъбен, безчувствен и ценико-надменен. Да, но каква е грешката? Всъщност няма такава, може би и други хора са така, но има ли значение? НЕ! Да за мен няма никакво значение, защото не ми пука. И с всеки от вас е така, всеки живее, както прецени за добре, но колко от нас ще накарат дори гробаря да заплаче на собственото им погребение?
Но най-големият проблем на смъртта е, че забравяме за нея. Забравяме да говорим, да живеем като хора, не като богове и да обичаме по същият начин. Затова се разхождаме по павираната алея на гробището, гледаме камъните, надписите гласят почивай в мир, а сърцата ни подсказват, дано бъдете забравени, но защо? Защо да не може да говорим за тези хора? Можем, но не искаме, не искаме да говорим дори за собствената си смърт, защото ни е страх да се изправим пред нея и да си кажем: Ние ще умрем! О да, ще умрем някой ден, но не и сега, това обаче не ни пречи за живеем така сякаш няма да има утре. Не да седим и да се оплакваме, а просто да живеем!
Джеймс Дийн е казал: "Мечтай, сякаш ще живееш вечно. Живей, сякаш ще умреш днес." Вие можете ли да се похвалите със същото? Едва ли. Не защото ви е страх да живеете, а защото ви е страх да мечтаете. Хайде сега, аз да ви уча неща, няма и да го направя, вие сами ще се научите, рано или късно, но знам едно: Умираме всеки ден и всеки ден се раждаме емоционално. Чувствата ни претърпяват постоянни метаморфози, мислите ни също, защо ни е страх да признаем, че и телата ни ще сторят същото. Аз ще умра горд, не защото не нараних никой, напротив. Не защото бях добър с всеки, напротив. Не защото заслужавам да ме обичате, напротив. Защото живях според принципите си и не съжалявам за живота.
Аз ще умра горд, но не точно сега, не точно сега …
Всечовешкото табу – смъртта.Защо нещо толкова естествено трябва да бъде забранявано като тема. Нима ням да се случи на всеки от нас в даден момент? Да живеем като безсмъртни, правим каквото знаем, но дали наистина сме недостижими за ковчега?
Имаше една мисъл, но честно да си кажа не помня автора й. Не е толкова важно, кой я е казал, а какво гласи, а то е: „Можеш да си по голям от живота, но не и от смъртта!” Може би е време да се замислим над думите му и да видим как живеем! А всъщност как живеем?
Не няма да уча никой, как би трябвало да живее. Не съм нито достоен, нито този, който е длъжен да го прави, затова описвам живота на един егоцентрик. А какъв е той: себе изпълнен, вглъбен, безчувствен и ценико-надменен. Да, но каква е грешката? Всъщност няма такава, може би и други хора са така, но има ли значение? НЕ! Да за мен няма никакво значение, защото не ми пука. И с всеки от вас е така, всеки живее, както прецени за добре, но колко от нас ще накарат дори гробаря да заплаче на собственото им погребение?
Но най-големият проблем на смъртта е, че забравяме за нея. Забравяме да говорим, да живеем като хора, не като богове и да обичаме по същият начин. Затова се разхождаме по павираната алея на гробището, гледаме камъните, надписите гласят почивай в мир, а сърцата ни подсказват, дано бъдете забравени, но защо? Защо да не може да говорим за тези хора? Можем, но не искаме, не искаме да говорим дори за собствената си смърт, защото ни е страх да се изправим пред нея и да си кажем: Ние ще умрем! О да, ще умрем някой ден, но не и сега, това обаче не ни пречи за живеем така сякаш няма да има утре. Не да седим и да се оплакваме, а просто да живеем!
Джеймс Дийн е казал: "Мечтай, сякаш ще живееш вечно. Живей, сякаш ще умреш днес." Вие можете ли да се похвалите със същото? Едва ли. Не защото ви е страх да живеете, а защото ви е страх да мечтаете. Хайде сега, аз да ви уча неща, няма и да го направя, вие сами ще се научите, рано или късно, но знам едно: Умираме всеки ден и всеки ден се раждаме емоционално. Чувствата ни претърпяват постоянни метаморфози, мислите ни също, защо ни е страх да признаем, че и телата ни ще сторят същото. Аз ще умра горд, не защото не нараних никой, напротив. Не защото бях добър с всеки, напротив. Не защото заслужавам да ме обичате, напротив. Защото живях според принципите си и не съжалявам за живота.
Аз ще умра горд, но не точно сега, не точно сега …
0 коментара:
Публикуване на коментар