Vox, vox, praeterea nihil
Vulgus pessimus rerum interpres
Vox faucibus haesitVox clamantis in deserto
This is default featured slide 1 title
Go to Blogger edit html and find these sentences.Now replace these sentences with your own descriptions.
This is default featured slide 2 title
Go to Blogger edit html and find these sentences.Now replace these sentences with your own descriptions.
This is default featured slide 3 title
Go to Blogger edit html and find these sentences.Now replace these sentences with your own descriptions.
This is default featured slide 4 title
Go to Blogger edit html and find these sentences.Now replace these sentences with your own descriptions.
This is default featured slide 5 title
Go to Blogger edit html and find these sentences.Now replace these sentences with your own descriptions.
неделя, 30 декември 2007 г.
Размислите на един нарцистичен егоцентрик
Глава осма
Отговорът е ДА!
Знам кой съм и за кой се мисля, но не аз ще седна да ви обясня това. Всеки от вас може да го види с времето, с разума и със сърцето си, без да се налага да дам дори едно обяснение, това не ми е работа.
Можете да ме обичате, мразите, харесвате, да ми се възхищавате или презирате, но помнете че това са само вашите чувства и аз не е задължително да се препокривам с тях. Аз съм този който съм, нито повече нито по малко, от вас обаче зависи как ме виждате.
Не смятайте че не изпитвам чувства, всеки го прави независимо дали му харесва или не, затова към вас мога да изпитвам любов, но мога да изпитвам безразличие. А уважението не се раздава свободно на земята, както и моето. Трябва да се заслужи!
Не се трогвам лесно, но има неща и хора които успяват да го направят…нищо човешко не ми е чуждо!
Аз знам кой съм, а вие ще успеете ли да видите?
Отговорът е …?
Знам кой съм и за кой се мисля, но не аз ще седна да ви обясня това. Всеки от вас може да го види с времето, с разума и със сърцето си, без да се налага да дам дори едно обяснение, това не ми е работа.Можете да ме обичате, мразите, харесвате, да ми се възхищавате или презирате, но помнете че това са само вашите чувства и аз не е задължително да се препокривам с тях. Аз съм този който съм, нито повече нито по малко, от вас обаче зависи как ме виждате.
Не смятайте че не изпитвам чувства, всеки го прави независимо дали му харесва или не, затова към вас мога да изпитвам любов, но мога да изпитвам безразличие. А уважението не се раздава свободно на земята, както и моето. Трябва да се заслужи!
Не се трогвам лесно, но има неща и хора които успяват да го направят…нищо човешко не ми е чуждо!
Аз знам кой съм, а вие ще успеете ли да видите?
Отговорът е …?
Nights go by…
(превод на "Нощите скитат…")
A night…
Flash of light…
Silence…
Endless sky…
Music…
Healing winds…
A candle I lit…
A candle I lit…
A reading…
Tear drops…
Makeup on the bed…
Satin…
Touches…
Sin…
Dust in the eye…
Laughter…
Grief…
Loneliness…
Days intertwine…
Laughter…
Game…
Nights go by…
Nights go by…
Nights go by…
A night…
Flash of light…
Silence…
Endless sky…
Music…
Healing winds…
A candle I lit…
A candle I lit…
A reading…
Tear drops…
Makeup on the bed…
Satin…
Touches…
Sin…
Dust in the eye…
Laughter…
Grief…
Loneliness…
Days intertwine…
Laughter…
Game…
Nights go by…
Nights go by…
Nights go by…
Нощите скитат…
Нощ…
Проблясък светлина…
Тишина…
Безкрайни небеса…
Музика…
Ветрове лекуват…
Запалих свещта…
Запалих свещта…
Прочит…
Сълзи…
Грим на леглото…
Сатен…
Милувки…
Грях….
Прах в окото…
Смях…
Тъга…
Самота…
Дните преплитат…
Смях…
Игра…
Нощите скитат…
Нощите скитат…
Нощите скитат…
събота, 29 декември 2007 г.
Без тъжен час
… И ритъма на вятъра песен пое.
Изплакна нозете си в очите ми.
И понесе я през тъмното небе.
С огряващите погледи на предците ни.
… И шепота на листата мелодия запява.
Нашепва минало във благите слова.
С устните си скришом отдава наслада,
целуна бързо и скри се в мъгла.
Ехото плахо блести в тишината,
прошепва страдание, но също любов
и отнася дълбоко във кървава рана,
малко по малко, по капка живот.
… И птички вълшебни излизат …
Вълните се смеят на тази „измама”
и бързат с пяна те да покрият,
косите разхвърляни, пълни със слама.
Прашеца вълшебен разляхме в гората.
Дървета, мъхове, треви се разсмяха.
Ручейче светло разби тишината.
Постла ни завивка мъглата.
Небето разтвори се нас да ни види.
Звездите на бъдеще кръжаха над нас.
Протегни ръце, да ги хванем игриви,
да отлетим надалеч, без тъжен час.
четвъртък, 27 декември 2007 г.
Недей
Недей ме пита кой съм.
Аз съм този, който поискаш.
Добър или лош, но винаги различен,
Онзи с цветята или изпълнен с наглостта.
Недей пита ме дали ще те обичам винаги,
Това зависи от твоите желания мила.
Недей докосва сърцето ми.
Или да виждаш в съня.
Ето пред теб съм, избери съдбата си.
Дали с мен ще тръгнеш,
или ще продължиш сама?
вторник, 25 декември 2007 г.
Наказах с мъст ...
Черно е сърцето ми като смъртта.
От собственият род се отказвам.
В празника светъл на радостта.
Аз тях и себе си наказвам.
И молех се да не стана като Него.
Но същият съм, кръв и плът.
Някога ще умра самотен,
Но няма да скърби за мен светът
И тъжно е, греша жестоко,
омразата наказах с мъст …
… наказах с мъст!
неделя, 23 декември 2007 г.
Пълнолуние
Липсвам ти отчаяно във тъмнината.
Моето лице потърси сама.
Ще видиш го в сянката на луната.
На пълното кълбо, огряващо нощта.
Ти знаеш, тогава аз ловувам.
Мириса ти вятъра донесе при мен.
Зъбите ми нежни са, не се страхувай.
Дай ми само хапка, или две.
Пълната луна огрява небосвода.
На прозореца седиш, наблюдавайки гората.
Но да те видя от далеч аз не мога.
А усещам силно, сладко аромата на косата.
Това е твоята магия, или проклятие наричат го.
Да се страхуваш от любовта на вълка,
но да казваш: „Аз обичам го!”
При всяко гостуване на пълната луна.
И в дебрите горски, в дълбока пещера.
Виждам през процепа тя идва.
Приближава бавно моята луна,
а това означава единствено, че ще те видя.
{край на първа част}
събота, 22 декември 2007 г.
Размислите на един нарцистичен егоцентрик
Глава седма
А празник е …
Къде е радостта?
Излизаш на улицата, сняг, студ, зашубени хора. Къде е радостта? Всеки бяга, бърза, повява умора. На къде ли бързат?
Спираш непознат на улицата. Той поглежда те. Препсува те още на добър ден и отминава по пътя си. А празник е …
Хубаво време от годината. Време за подаръци, за любов, за семейство и приятели, а влизаш в бара и виждаш дузина седят сами и пият на бара. Къде е радостта?
Не, не я виждам. Разхождам се пеша и нарочно ходя така именно за да видя хората, лицата им, празника в очите им. Не го виждам. Къде е радостта?
И продължавам да ходя в снега, в студа и да питам: Къде е радостта?
А празник е…
Къде е радостта?
Излизаш на улицата, сняг, студ, зашубени хора. Къде е радостта? Всеки бяга, бърза, повява умора. На къде ли бързат?
Спираш непознат на улицата. Той поглежда те. Препсува те още на добър ден и отминава по пътя си. А празник е …
Хубаво време от годината. Време за подаръци, за любов, за семейство и приятели, а влизаш в бара и виждаш дузина седят сами и пият на бара. Къде е радостта?
Не, не я виждам. Разхождам се пеша и нарочно ходя така именно за да видя хората, лицата им, празника в очите им. Не го виждам. Къде е радостта?
И продължавам да ходя в снега, в студа и да питам: Къде е радостта?
А празник е…
Коледа
За подарък искам реалност.
За обещание искам сълза.
Но не от мъка пролята,
а за приятна, братска шега.
Коледа е, чудото очаквай.
Радостен старец в нощта.
Чорапче на камината недей забравя
да окачиш за подарък с доброта.
Празник е, нека се обичаме.
За миг поне забравим тъга.
Със семейството да се събираме
на прекрасна коледна софра.
Адска беседа
Грим и лак тялото ми търпи…
Качулатия от отвъдното пристъпва.
Дошъл е да накаже моите злини.
Ха - да вървя по пътя, който аз отъпках!
Изправя се пред мен и с костеливата ръка,
отхвърли той косата ми назад.
Погали ме а после със своята коса,
портал създаде за душата ми.
Сатаната при мен на крак дошъл.
Да ме приветства гордо в Ада.
Душа той искаше да съм му донесъл.
Но остана с празни ръце в тази тирада.
Качулати, приятелю на Сатаната,
Нима не бе чувал ти за мен?
Не ми търси ни сърцето, ни душата.
Отдавна аз зарових ги, да не са при мен.
Затова на Него аз заричам се.
Безсмъртен съм, безчувствен дори.
Аз Дявол съм, на омраза обричам се.
А ти Юда мой приятел стани.
Мъка, болка ще творим навеки.
Ще превърнем в Ад, таз красива земя.
Когато наиграем се, ще ги утрепем!
Ти с огньове, аз със слова...
Снежен човек
Ще се вгледаш в огледалото отсреща.
Ще погалиш го с ръка.
То спокойно скърцащо ще гледа.
Като отдавна срещнат непознат.
Моля се зимата ми да не свършва.
Сърцето ми разтапя пролетта.
Рано сутринта ще тръгна.
За човешка доброта.
Снежното човече в двора.
Това съм аз на твоите стъпала.
Лед безчувствен, със снежна злоба.
Обичащ силно, парещ силно, като скрежта.
И ледени вихрушки в танци.
Променят хорския ми мироглед.
Пролетта си идва с ласки.
Един последен допир, в сън на поет.
петък, 21 декември 2007 г.
Размяна
Сърце от камък ти ми подари.
Вечна мъка аз ти завещах.
Адска сделка на безсмъртни -
Кръвопиец ме наричат от тогаз.
В нощта сред твоите покои.
Пак ще чуваш моят глас.
А рано сутрин във пороя.
Ще те виждам смътно аз.
Криле от пепел подари ми.
Аз ти върнах жеста с кал.
Разменяме си „вещи” мили.
На бледо кървав карнавал.
„Звуците човешки ти отнемам.
Топлата прегръдка на деня.”
Каза ти и ме погледна.
И аз разперих своите крила.
„Аз пък те дарявам със страховете.
Идващи със падането на нощта.”
Това дочу от пурпурните си завеси.
И сгуши се неистово сама.
Дяволска размяна в сълзи.
Обля ни черната тъга.
Тръгнахме в различни коловози,
аз сред митове, ти в реалността.
четвъртък, 20 декември 2007 г.
Метафора
Снежинка пада на стъклото,
а слънцето погалва я с копнеж.
Дали ще бъдат заедно в портрети -
Невъзможното единство на един дует.
Прашинка вятъра прегръща,
силно вярваща в реалността.
Пак отлита с дивните куплети -
Неписан плам на любовта.
Капчица вода в небето,
докосва лятната дъга.
Целувка възхищаваща поета -
Разказвач на хорската душа.
И облаците порещи високо,
Бягащи далеч от нашата земя.
Разперили ръце жадуват -
Пътуване в космоса и чужди небеса.
вторник, 18 декември 2007 г.
Размислите на един нарцистичен егоцентрик
Глава шеста
Всечовешкото табу – смъртта.
Имаше една мисъл, но честно да си кажа не помня автора й. Не е толкова важно, кой я е казал, а какво гласи, а то е: „Можеш да си по голям от живота, но не и от смъртта!” Може би е време да се замислим над думите му и да видим как живеем! А всъщност как живеем?
Не няма да уча никой, как би трябвало да живее. Не съм нито достоен, нито този, който е длъжен да го прави, затова описвам живота на един егоцентрик. А какъв е той: себе изпълнен, вглъбен, безчувствен и ценико-надменен. Да, но каква е грешката? Всъщност няма такава, може би и други хора са така, но има ли значение? НЕ! Да за мен няма никакво значение, защото не ми пука. И с всеки от вас е така, всеки живее, както прецени за добре, но колко от нас ще накарат дори гробаря да заплаче на собственото им погребение?
Но най-големият проблем на смъртта е, че забравяме за нея. Забравяме да говорим, да живеем като хора, не като богове и да обичаме по същият начин. Затова се разхождаме по павираната алея на гробището, гледаме камъните, надписите гласят почивай в мир, а сърцата ни подсказват, дано бъдете забравени, но защо? Защо да не може да говорим за тези хора? Можем, но не искаме, не искаме да говорим дори за собствената си смърт, защото ни е страх да се изправим пред нея и да си кажем: Ние ще умрем! О да, ще умрем някой ден, но не и сега, това обаче не ни пречи за живеем така сякаш няма да има утре. Не да седим и да се оплакваме, а просто да живеем!
Джеймс Дийн е казал: "Мечтай, сякаш ще живееш вечно. Живей, сякаш ще умреш днес." Вие можете ли да се похвалите със същото? Едва ли. Не защото ви е страх да живеете, а защото ви е страх да мечтаете. Хайде сега, аз да ви уча неща, няма и да го направя, вие сами ще се научите, рано или късно, но знам едно: Умираме всеки ден и всеки ден се раждаме емоционално. Чувствата ни претърпяват постоянни метаморфози, мислите ни също, защо ни е страх да признаем, че и телата ни ще сторят същото. Аз ще умра горд, не защото не нараних никой, напротив. Не защото бях добър с всеки, напротив. Не защото заслужавам да ме обичате, напротив. Защото живях според принципите си и не съжалявам за живота.
Аз ще умра горд, но не точно сега, не точно сега …
Всечовешкото табу – смъртта.Защо нещо толкова естествено трябва да бъде забранявано като тема. Нима ням да се случи на всеки от нас в даден момент? Да живеем като безсмъртни, правим каквото знаем, но дали наистина сме недостижими за ковчега?
Имаше една мисъл, но честно да си кажа не помня автора й. Не е толкова важно, кой я е казал, а какво гласи, а то е: „Можеш да си по голям от живота, но не и от смъртта!” Може би е време да се замислим над думите му и да видим как живеем! А всъщност как живеем?
Не няма да уча никой, как би трябвало да живее. Не съм нито достоен, нито този, който е длъжен да го прави, затова описвам живота на един егоцентрик. А какъв е той: себе изпълнен, вглъбен, безчувствен и ценико-надменен. Да, но каква е грешката? Всъщност няма такава, може би и други хора са така, но има ли значение? НЕ! Да за мен няма никакво значение, защото не ми пука. И с всеки от вас е така, всеки живее, както прецени за добре, но колко от нас ще накарат дори гробаря да заплаче на собственото им погребение?
Но най-големият проблем на смъртта е, че забравяме за нея. Забравяме да говорим, да живеем като хора, не като богове и да обичаме по същият начин. Затова се разхождаме по павираната алея на гробището, гледаме камъните, надписите гласят почивай в мир, а сърцата ни подсказват, дано бъдете забравени, но защо? Защо да не може да говорим за тези хора? Можем, но не искаме, не искаме да говорим дори за собствената си смърт, защото ни е страх да се изправим пред нея и да си кажем: Ние ще умрем! О да, ще умрем някой ден, но не и сега, това обаче не ни пречи за живеем така сякаш няма да има утре. Не да седим и да се оплакваме, а просто да живеем!
Джеймс Дийн е казал: "Мечтай, сякаш ще живееш вечно. Живей, сякаш ще умреш днес." Вие можете ли да се похвалите със същото? Едва ли. Не защото ви е страх да живеете, а защото ви е страх да мечтаете. Хайде сега, аз да ви уча неща, няма и да го направя, вие сами ще се научите, рано или късно, но знам едно: Умираме всеки ден и всеки ден се раждаме емоционално. Чувствата ни претърпяват постоянни метаморфози, мислите ни също, защо ни е страх да признаем, че и телата ни ще сторят същото. Аз ще умра горд, не защото не нараних никой, напротив. Не защото бях добър с всеки, напротив. Не защото заслужавам да ме обичате, напротив. Защото живях според принципите си и не съжалявам за живота.
Аз ще умра горд, но не точно сега, не точно сега …
понеделник, 17 декември 2007 г.
Затворник
Затворник съм сред хиляди стени.
Скитам се в хиляди кошмари.
Не спирам да поглеждам спомени.
Отправям поглед към изгревите бели.
Пътищата прашни ме зоват.
Да се скитам мене ми омръзна.
Затворник с килия като свят.
Стените с окови ме придържат.
Реалността на желязото отсреща,
посреща ме с писъка ми нов.
Пепел, огън, кръв гореща,
стича се, облята в лед.
Затворник съм на поверията хорски.
Престъпник съм на волната душа.
Препускам с волните си дяволски походки.
Пътища изгнили скитам в твоята съдба.
Вятър волен на мислите ти вечер.
Затворник в черупката на реалността.
Мечтите ми преплиташ със своите.
На добър час – утре рано сутринта.
Жигосва ме света отново.
Номер на гърдите нарисува.
Медни пръстени заби дълбоко
и пусна ме да бягам, рина.
Затворник съм на твоята надежда.
Щастлив да бъдеш в песента.
И странникът що никой не поглежда.
Ослепен пророни сам сълза.
Моли се ти да ме достигнеш.
Затворен съм за твоите ръце.
Сбогом, дано ме ти настигнеш.
Но не бъди затворник като мен.
петък, 14 декември 2007 г.
Размислите на един нарцистичен егоцентрик
Глава пета
Луната!
Това голямо каменно кълбо на небето, толкова близо и толкова далеч, но все пак единственото място извън планетата ни, където е стъпил човешки крак, макар и тези хора да се броят на пръсти. Но луната е една мечта и борбата за нея отвори възможност и желание за развитие на нашето общество. Всичките тези мечти на хора като Джордж Лукас за един по различен свят, вече започват да стават реалност и живота ни е немислим без всичките постижения на науката направени до сега, а нека не спорим, още сме в началото.
Но какво пожертвахме за да постигнем всичко това днес?
Какво ни костваше това и какво следва?
Всъщност никой не може да ни каже, планетата ни се променя, дали по наши причини или просто глава в нейният живот наистина не е от такова голямо значение, фактът е налице, природата се променя.
По принцип човек като мен би писал за хората, обществото и отношенията между тях, но уви аз не съм обикновен човек, или поне не като всеки останали. Е поне ми харесва да си мисля така! Но независимо от това какво си мисля нищо, никога не остава същото. Някогашните хубави сезони на моята страна ги няма! Липсва ми снега на Коледа, мокрите но топли дъждове на есента, слънцето украсяващо постепенно разцъфващите растения на пролетта и мекотата на летния вятър. Всичко това, което помня от дете, вече почти го няма. Дали съм виновен аз? ДА! И аз съм част от проблема, докато съм част от това общество независимо дали ми харесва или не. Затова може би става наистина време да помислим какво ще правим!
Луната!
Това голямо каменно кълбо на небето, толкова близо и толкова далеч, но все пак единственото място извън планетата ни, където е стъпил човешки крак, макар и тези хора да се броят на пръсти. Това кълбо ни кара да мечтаем как ще напуснем родната планета и ще тръгнем на път да открием други места, други евентуално съществуващи общества, но може би в търсене на самите себе си. Да разберем от къде идваме и кои сме.
Луната! Това голямо каменно кълбо на небето! Толкова близо и толкова далеч …
Луната!Това голямо каменно кълбо на небето, толкова близо и толкова далеч, но все пак единственото място извън планетата ни, където е стъпил човешки крак, макар и тези хора да се броят на пръсти. Но луната е една мечта и борбата за нея отвори възможност и желание за развитие на нашето общество. Всичките тези мечти на хора като Джордж Лукас за един по различен свят, вече започват да стават реалност и живота ни е немислим без всичките постижения на науката направени до сега, а нека не спорим, още сме в началото.
Но какво пожертвахме за да постигнем всичко това днес?
Какво ни костваше това и какво следва?
Всъщност никой не може да ни каже, планетата ни се променя, дали по наши причини или просто глава в нейният живот наистина не е от такова голямо значение, фактът е налице, природата се променя.
По принцип човек като мен би писал за хората, обществото и отношенията между тях, но уви аз не съм обикновен човек, или поне не като всеки останали. Е поне ми харесва да си мисля така! Но независимо от това какво си мисля нищо, никога не остава същото. Някогашните хубави сезони на моята страна ги няма! Липсва ми снега на Коледа, мокрите но топли дъждове на есента, слънцето украсяващо постепенно разцъфващите растения на пролетта и мекотата на летния вятър. Всичко това, което помня от дете, вече почти го няма. Дали съм виновен аз? ДА! И аз съм част от проблема, докато съм част от това общество независимо дали ми харесва или не. Затова може би става наистина време да помислим какво ще правим!
Луната!
Това голямо каменно кълбо на небето, толкова близо и толкова далеч, но все пак единственото място извън планетата ни, където е стъпил човешки крак, макар и тези хора да се броят на пръсти. Това кълбо ни кара да мечтаем как ще напуснем родната планета и ще тръгнем на път да открием други места, други евентуално съществуващи общества, но може би в търсене на самите себе си. Да разберем от къде идваме и кои сме.
Луната! Това голямо каменно кълбо на небето! Толкова близо и толкова далеч …
четвъртък, 13 декември 2007 г.
Размислите на един нарцистичен егоцентрик
Глава четвърта
Арогантното поведение …
Предполагам на всеки от нас му се е случвало да срещне такива хора или дори може самият вие да сте един от тях. Дали това е дразнещо? Може би, зависи каква форма на арогантност е. Във всеки от нас я има, малко или много, и я показваме рядко или не толкова рядко, но дали носи удоволствие? Ето един егоцентрик. По дефиниция той трябва да е арогантен нали е егоцентрик, но какво става като срещне още един такъв човек? Какво ли, съревнование!
Хората обичат съревнованието. Всички го практикуваме, дори във всекидневният живот. То ни калява пък и носи вътрешно удоволствие, нима не е така? Всеки обича „горното стъпало на стълбицата”, „лавровият венец” и да разлее шампанското. Но къде влиза арогантността. Много просто ако не си арогантен поне малко няма да имаш хъс за победа. Явно следващият път като срещнете някой и си кажете „арогантно копеле” може да се окаже, че не само той е арогантен.
Но какво толкова голямо значение има това, ще попитате? Не знам, в повечето случай не знам защо пиша дадено нещо, но просто ми е в главата и ето предавам го на листа, или виртуалната ми сцена, както искате го приемете. Може пък и аз да съм един от тези „арогантни копелета”, за което честно да си кажа не съжалявам. За нищо не съжалявам в живота си, но пък и приемането на съвети може би е трудно за всички. Всеки обича сам да си счупи главата, вместо да попита човека на съседното болнично легло, какво му е и да не повтаря същата ситуация. Но това е живота на егоцентрика, обича сам да си върши работата и да си трупа опита от това.
Арогантността ни описва и представя пред света, такива каквито решим да бъдем. Понякога прикриваме нещо, друг път даваме свобода на действията си, но винаги бихме могли да контролираме поведението си ако пожелаем, единствено ако пожелаем. Затова вие преценявайте, кой е арогантен и кой не е, но нека не мислим, че никога не грешим…!
С наглост към прогрес!
Арогантното поведение …
Предполагам на всеки от нас му се е случвало да срещне такива хора или дори може самият вие да сте един от тях. Дали това е дразнещо? Може би, зависи каква форма на арогантност е. Във всеки от нас я има, малко или много, и я показваме рядко или не толкова рядко, но дали носи удоволствие? Ето един егоцентрик. По дефиниция той трябва да е арогантен нали е егоцентрик, но какво става като срещне още един такъв човек? Какво ли, съревнование!
Хората обичат съревнованието. Всички го практикуваме, дори във всекидневният живот. То ни калява пък и носи вътрешно удоволствие, нима не е така? Всеки обича „горното стъпало на стълбицата”, „лавровият венец” и да разлее шампанското. Но къде влиза арогантността. Много просто ако не си арогантен поне малко няма да имаш хъс за победа. Явно следващият път като срещнете някой и си кажете „арогантно копеле” може да се окаже, че не само той е арогантен.
Но какво толкова голямо значение има това, ще попитате? Не знам, в повечето случай не знам защо пиша дадено нещо, но просто ми е в главата и ето предавам го на листа, или виртуалната ми сцена, както искате го приемете. Може пък и аз да съм един от тези „арогантни копелета”, за което честно да си кажа не съжалявам. За нищо не съжалявам в живота си, но пък и приемането на съвети може би е трудно за всички. Всеки обича сам да си счупи главата, вместо да попита човека на съседното болнично легло, какво му е и да не повтаря същата ситуация. Но това е живота на егоцентрика, обича сам да си върши работата и да си трупа опита от това.
Арогантността ни описва и представя пред света, такива каквито решим да бъдем. Понякога прикриваме нещо, друг път даваме свобода на действията си, но винаги бихме могли да контролираме поведението си ако пожелаем, единствено ако пожелаем. Затова вие преценявайте, кой е арогантен и кой не е, но нека не мислим, че никога не грешим…!
С наглост към прогрес!
Размислите на един нарцистичен егоцентрик
Глава трета
Цял ден вали…
За някой хора това е момент на дълбока депресия. Научно доказано е, че лошото време влияе на настроението и то в негативен аспект. Странно защо ли аз не съм от тези хора. Обичам да вали. Вкуса на дъжда, прегръдката му. Когато вали нещо ме кара да се чувствам спокоен, което неимоверно го има не само при мен. Нима не ви е най-приятно да спите докато вали?
Цял ден вали…
Това е времето на самотата казват. Да може би наистина е така, но зависи как погледнем нещата. Хората асоциират самотата със невъзможността да излязат на вън и да се забавляват. Разбира се невъзможността е образно казано, защото всеки би могъл да вземе чадър и да тръгне да се разхожда, но усещането от разходката е различно. Освен на самотата обаче може да се погледне и като време на домашният уют. Това неимоверно сладко чувство на любимите хора събра ли се на топло пред камината, отпиващи на бавни глътки вино, играещи карти или просто разказващи си истории.
Цял ден вали…
Ето слънцето вече отдавна го няма, а падането на капките не спира. Звука им отеква по улуците, а влажността на въздуха изморява тялото. Дъжда не спира. Вали и продължава да прочиства земята от мърсотията. Това е душа на Земята и тя като нас има нужда да се почисти и освежи!
Цял ден вали…
Ще вали сигурно и цяла нощ. Луната не изгря, скрила се е зад облаците, дори нито една звезда няма. Само дъжда, само дъжда, само дъжда…
Цял ден вали…За някой хора това е момент на дълбока депресия. Научно доказано е, че лошото време влияе на настроението и то в негативен аспект. Странно защо ли аз не съм от тези хора. Обичам да вали. Вкуса на дъжда, прегръдката му. Когато вали нещо ме кара да се чувствам спокоен, което неимоверно го има не само при мен. Нима не ви е най-приятно да спите докато вали?
Цял ден вали…
Това е времето на самотата казват. Да може би наистина е така, но зависи как погледнем нещата. Хората асоциират самотата със невъзможността да излязат на вън и да се забавляват. Разбира се невъзможността е образно казано, защото всеки би могъл да вземе чадър и да тръгне да се разхожда, но усещането от разходката е различно. Освен на самотата обаче може да се погледне и като време на домашният уют. Това неимоверно сладко чувство на любимите хора събра ли се на топло пред камината, отпиващи на бавни глътки вино, играещи карти или просто разказващи си истории.
Цял ден вали…
Ето слънцето вече отдавна го няма, а падането на капките не спира. Звука им отеква по улуците, а влажността на въздуха изморява тялото. Дъжда не спира. Вали и продължава да прочиства земята от мърсотията. Това е душа на Земята и тя като нас има нужда да се почисти и освежи!
Цял ден вали…
Ще вали сигурно и цяла нощ. Луната не изгря, скрила се е зад облаците, дори нито една звезда няма. Само дъжда, само дъжда, само дъжда…
Размислите на един нарцистичен егоцентрик
Глава втора
Живота е странно нещо. Седиш, палиш и днес пура, която гасне забравиш ли я в пепелника, уискито горчи, а ти седиш гледаш дима и се чудиш. За какво се чуди един нарцисист ли, е може би „чуди” не е правилната дума, колкото по подходяща би била „мисли”, но за какво би могъл да мисли. За това какви са тези непознати в бара? За това на кое питие е вече или колко пъти сервитьорката му донесе нова купичка с лед, не, той гледа кълбото дим и мисли за това че някои хора му липсват. Да не бе необходимо да пие сам, но очевидно му харесваше, или ако не бе така, явно така изразяваше егоцентризма си и нуждата си от това другите в бара да го забележат. Понякога просто седиш и си пушиш, отпиваш от поредната чаша и нещо вътре ти казва, че някой мисли за теб, липсваш му може би.
Бидейки нарцисист това е комплимент, защото означава, че си осигурил вниманието на другия върху себе си, но дори и да не си, много хора се надяват на това. Затова просто седиш и се надяваш да е така, не защото това ще задоволи вътрешното ти чувство и търсене на внимание, а защото ти напомня, че на някой му пука.
Странни хора, странни мисли, странно е всичко понякога!
Пурата догоря, глътнах последната глътка уиски, платих сметката и тръгнах …
Живота е странно нещо. Седиш, палиш и днес пура, която гасне забравиш ли я в пепелника, уискито горчи, а ти седиш гледаш дима и се чудиш. За какво се чуди един нарцисист ли, е може би „чуди” не е правилната дума, колкото по подходяща би била „мисли”, но за какво би могъл да мисли. За това какви са тези непознати в бара? За това на кое питие е вече или колко пъти сервитьорката му донесе нова купичка с лед, не, той гледа кълбото дим и мисли за това че някои хора му липсват. Да не бе необходимо да пие сам, но очевидно му харесваше, или ако не бе така, явно така изразяваше егоцентризма си и нуждата си от това другите в бара да го забележат. Понякога просто седиш и си пушиш, отпиваш от поредната чаша и нещо вътре ти казва, че някой мисли за теб, липсваш му може би.Бидейки нарцисист това е комплимент, защото означава, че си осигурил вниманието на другия върху себе си, но дори и да не си, много хора се надяват на това. Затова просто седиш и се надяваш да е така, не защото това ще задоволи вътрешното ти чувство и търсене на внимание, а защото ти напомня, че на някой му пука.
Странни хора, странни мисли, странно е всичко понякога!
Пурата догоря, глътнах последната глътка уиски, платих сметката и тръгнах …
Размислите на един нарцистичен егоцентрик
Глава първа
Не е необходимо да обяснявам значението на думите нали? Пък и ако отговарях на описанието очевидно не бих и тръгнал да го правя, затова давам направо.
Няма човек на тази земя, който да не е изпитвал наклонност към егоцентризъм, всеки един от нас го прави когато ходи по улицата и се пита какво ли мисли онзи човек за това как изглеждам. Но колко хора познавате да страдат от това, а някой изобщо признава ли си?
Ако описанието в заглавието беше вярно, на мен нямаше да ми пука какво мислите нали? И още повече именно истинността на изказването биха тласнали някой да напише подобно нещо, а именно нуждата му от вниманието на отсрещните хора, „ей вижте аз пиша”. Но в какво се изразява това дали си егоцентрик или не си? Дали в това, че те интересуват или не те интересуват околните, или в това че търсиш вниманието им? Не сте ли гледали някой странен човек на улицата, свел глава и рядко вдигащ погледа си към вас, дали не сте си мислили, какво ли си мисли и дали е свързано с мен?
Света ни така е устроен. Крием се все по дълбоко в черупките си, изграждаме самочувствието си, не уважаваме чуждото мнение, само заради страха, че някой може да ни нарани по някакъв начин. Страха от обвързването завладява съществото ни отвътре. О повярвайте, ако аз не кажа това ще е някой друг, но всеки знае колко трудно е да се довериш на някой, след като опита ти е показал, че хората са коварни, но нима това е така. Кой от вас отдели достатъчно време да види човека отсреща какъв е? Прекалено дълго време отнема, а понякога е загубено нали? Е тогава защо изобщо го правим?
Имаше един филм наречен „Екуалибриум” в него се разказва за едно футуристично общество поглъщащо вещества които практически го лишават от чувства и емоции. Може да съм груб, надменен, нарцисист дори, но аз в това общество не искам да живея и ще ви кажа защо. Защото идва един момент в който знаеш, че си грешал, но това не връща нито миналото нито може да го поправи. Някой от нас, ако не и всички съжаляваме за това което е могло да направим в даден момент, или съжаляваме за това което някой друг е направил, но всъщност не осъзнаваме, че от нас зависи единствено какви ще са нашите постъпки и ние не можем да променим действията на другите.
Много не намират вяра в себе си и я търсят или в Бог или в пороците си. Алкохол, дрога, секс стават заместители на това което някога бяха чувствата ни и идва егоцентризмът отново, започваме да се самосъжаляваме че сме стигнали до тук. Още по лошият вариант е да стигнем до мисли или опити за самоубийство, което колкото и „странно” да ви се вижда, не е хубаво нещо.
И ето сега седя и пиша редове, които може би ще бъдат прочетени или може би не. Но ако егоцентризъм ме е накарал да търся вниманието ви с тях, дали егоцентризъм ме кара да се замислям дали те биха помогнали на някой? Какъв съм аз вие преценете, но това не е толкова важно. По-важното е да разберете какви сте вие! Не съм аз този който ще седна да ви правя оценка или да ви поучавам. Аз пиша, вие четете, ако ви хареса добре, ако не ви хареса, пак добре, но винаги е хубаво човек да познава себе си, и да се приема с хубавото и лошото, а още по хубаво е да се приемаме един друг с всичките си недостатъци. Виктор Юго е казал: "Най-голямото щастие е да бъдеш обичан заради самия тебе или по-точно, да си обичан въпреки тебе." Дали е прав вие кажете. А загадката кой съм аз, оставям на вас.
Не е необходимо да обяснявам значението на думите нали? Пък и ако отговарях на описанието очевидно не бих и тръгнал да го правя, затова давам направо.
Няма човек на тази земя, който да не е изпитвал наклонност към егоцентризъм, всеки един от нас го прави когато ходи по улицата и се пита какво ли мисли онзи човек за това как изглеждам. Но колко хора познавате да страдат от това, а някой изобщо признава ли си?
Ако описанието в заглавието беше вярно, на мен нямаше да ми пука какво мислите нали? И още повече именно истинността на изказването биха тласнали някой да напише подобно нещо, а именно нуждата му от вниманието на отсрещните хора, „ей вижте аз пиша”. Но в какво се изразява това дали си егоцентрик или не си? Дали в това, че те интересуват или не те интересуват околните, или в това че търсиш вниманието им? Не сте ли гледали някой странен човек на улицата, свел глава и рядко вдигащ погледа си към вас, дали не сте си мислили, какво ли си мисли и дали е свързано с мен?
Света ни така е устроен. Крием се все по дълбоко в черупките си, изграждаме самочувствието си, не уважаваме чуждото мнение, само заради страха, че някой може да ни нарани по някакъв начин. Страха от обвързването завладява съществото ни отвътре. О повярвайте, ако аз не кажа това ще е някой друг, но всеки знае колко трудно е да се довериш на някой, след като опита ти е показал, че хората са коварни, но нима това е така. Кой от вас отдели достатъчно време да види човека отсреща какъв е? Прекалено дълго време отнема, а понякога е загубено нали? Е тогава защо изобщо го правим?
Имаше един филм наречен „Екуалибриум” в него се разказва за едно футуристично общество поглъщащо вещества които практически го лишават от чувства и емоции. Може да съм груб, надменен, нарцисист дори, но аз в това общество не искам да живея и ще ви кажа защо. Защото идва един момент в който знаеш, че си грешал, но това не връща нито миналото нито може да го поправи. Някой от нас, ако не и всички съжаляваме за това което е могло да направим в даден момент, или съжаляваме за това което някой друг е направил, но всъщност не осъзнаваме, че от нас зависи единствено какви ще са нашите постъпки и ние не можем да променим действията на другите.
Много не намират вяра в себе си и я търсят или в Бог или в пороците си. Алкохол, дрога, секс стават заместители на това което някога бяха чувствата ни и идва егоцентризмът отново, започваме да се самосъжаляваме че сме стигнали до тук. Още по лошият вариант е да стигнем до мисли или опити за самоубийство, което колкото и „странно” да ви се вижда, не е хубаво нещо.
И ето сега седя и пиша редове, които може би ще бъдат прочетени или може би не. Но ако егоцентризъм ме е накарал да търся вниманието ви с тях, дали егоцентризъм ме кара да се замислям дали те биха помогнали на някой? Какъв съм аз вие преценете, но това не е толкова важно. По-важното е да разберете какви сте вие! Не съм аз този който ще седна да ви правя оценка или да ви поучавам. Аз пиша, вие четете, ако ви хареса добре, ако не ви хареса, пак добре, но винаги е хубаво човек да познава себе си, и да се приема с хубавото и лошото, а още по хубаво е да се приемаме един друг с всичките си недостатъци. Виктор Юго е казал: "Най-голямото щастие е да бъдеш обичан заради самия тебе или по-точно, да си обичан въпреки тебе." Дали е прав вие кажете. А загадката кой съм аз, оставям на вас.
