"Per me se va nella cita dolente, per ve se nell eterno doler, per me se va y la perduta gente!"
Сияние тъй пищно, дивно.
Сияние на пълната луна.
Докосваш ме прекрасно, силно
И влизаш в мен, като през врата.
Сияние сладострастно, вкусно.
Синьо като красивото море.
Носиш ти пак благи думи,
С привкуса на пяната от лед.
Приятелко сияйна – моя.
Защо прошепна ми в съня?
Да стана да те видя – гола.
И гола истината да съзра.
Че няма ги звездите на небето.
Ти заслепи и техните очи.
Няма я тъгата във сърцето,
А само твойте истини, добри.
Няма я и мъката от изгрева.
Макар да идваш в месеца веднъж.
Няма го съзнанието – бистрото.
Не е отново сам – този мъж.
Здравей и сбогом, всеки месец казвам.
До следващият път в нощта.
Аз хората с думите наказвам.
Но с тебе съблазнявам, мойте сетива.
Здравей и сбогом! До следващият път.
Аз ще чакам жадно.
Здравей и сбогом, подсмихва се светът.
А дъжд заваля, тъй оханно, хладно...
Галактика си, в свят неозарим.
Звезда посърнала в небето пусто.
Една прашинка в есенен комин.
Една сълза, пролята тъжно.
Сияние си бледнеещо във вятъра,
В една душа се пробваш да съзреш
умиращите дни на лятото.
А защо пак сядаш да четеш?
Защо отваряш книгата, тъй тъжна?
Защо прочиташ я - пореден път?
Не е ли минало, та го четеш отново?
Не вървя ли нявга, отново този път?
И мемоарите си напиши с надсмешка.
Думите преплитай със тъга.
А смисъла облей зловещо,
със мириса на радостна душа!
Събудих се във пепел от цветя.
Листовете гаснеха горките.
Изгоряла бе пак цялата гора,
А с нея и утехата на дните.
Гори прашинко литнала на воля.
Лети над хиляди полета.
Но след време ти при мене спри, те моля.
Да ти върна огъня в сърцето.
Лети изящна и красива,
Като орел, преследваща звездите.
И нека някой те попита -
Къде си тръгнала? - Поспри се!
И хвърляй искрици на хората в сърцето.
На хилядите тъжни, там навън.
И когато огъня ти свърши, ти върни се.
Ще ти даря аз нов, по-ярък и пречистен.
A quarter past dead!
Have you seen it up close?
A wet field, all men dead -
Have you seen those?
Past in the present!
Have you seen that?
A minute to heaven,
Have you - forgot?
And the Devil of fire!
Have you seen HIM in me?
A human or an Angel from heaven!
All of those, but who can I be?
Who am I, can you see me?
Dead or alive - or in between?
A shadow or a face, in the night thay dire!
An illusion or real, who can I be?
I’m just me!
Не ще да пиша аз празни слова.
Нито думи, шепнещи ми вятъра.
Букет от рози пред твоята врата,
аз бих оставил с картичка от Дявола.
Не ще да пиша мисли за добро.
Или копнежи чезнещи със времето.
А ще пиша ази за любов,
Или на тежките ни дни и бремето.
Не ще да пиша радостни беседи.
Нито тъжни повести, сълзи.
Ще бъда себе си, дори проклети.
Обичай ме, мрази ме, бъди си ти.
Деня отмина, а нов ме чака,
нощта изпълнена със алкохол.
И пура бясна до мен догаря.
И царя седнал на престол.
Деня отмина, а друг започва.
Със изгрева идващ след нощта.
С кокиче сутрин, на влажна почва,
разхождам аз, босите крака.
Деня отмина, нощта отлита.
Със звезди, но липсва ми луна.
А слънце бледо се облива,
със капчиците утринна роса.
Ех ден, недей да бягаш.
Постой при мен и моите слова.
Аз приказка ще ти разкажа,
постой, поспри, започвам да редя …
Живителна сила ти ми дари.
Откъсна ми всичките лоши поличби.
На самотен остров ме подслони,
само с теб и чувствата лични.
Рай на „адските” беседи,
ти откъсна ме от тази глъч.
И поведе ме през тез предели
с буйният галоп красив.
Глава тринадесетКазват, че е лесно да говориш за принципите си, но е трудно да живееш според тях! Може би са прави, но пък, колко ли хора днес живеят според идеали и изобщо се вълнуват от тях?
Предполагам не са много защото за да живееш с принципи и възвишени цели излиза доста трудно в нашето общество, а малцина биха предпочели да живеят с допълнително натоварване. Живота ни е достатъчно стресиращ, какъвто е, защо ни е да го натоварваме и с идеали?
Щеше да бъде хубаво, ако имаше повече хора на света с цели по-възвишени от това днес да се нахранят, да изпият поредното питие или намерят поредната курва. Може би дори света би бил по-добър, но уви това не е така и света е това, което виждаме. Често ни се случва да излезем и да срещнем просяк, но какво правим – подминаваме го. Знам защото и аз го правя, но за какво е виновен този човек? Почти за нищо, виновен е единствено, че е загубил вяра в хората и сега се лута между мислите: „Как ще преживея до утре!” и „Няма ли да умра по скоро!” Тъжно може би, но го подминаваме с погнуса и си казваме добре, че аз не съм така, а това не е нито хуманно, нито добродетел на нито една човешка религия!
Хората нямат вече идеали, нито морал. Живеете за да умрете. Тъжно е …
Затова утре, когато станете, не подминавайте просяка и не гледайте само как да се натъпчете, защото живота е многолик, но човещината има един образ …
