Галактика си, в свят неозарим.
Звезда посърнала в небето пусто.
Една прашинка в есенен комин.
Една сълза, пролята тъжно.
Сияние си бледнеещо във вятъра,
В една душа се пробваш да съзреш
умиращите дни на лятото.
А защо пак сядаш да четеш?
Защо отваряш книгата, тъй тъжна?
Защо прочиташ я - пореден път?
Не е ли минало, та го четеш отново?
Не вървя ли нявга, отново този път?
И мемоарите си напиши с надсмешка.
Думите преплитай със тъга.
А смисъла облей зловещо,
със мириса на радостна душа!
неделя, 23 март 2008 г.
Поезия
0 коментара:
Публикуване на коментар