Копнежът на Дявола

18:35 Стари стихове No Comments

Изгонена от рая,
накрай света стоиш.
А аз във ада гния…
Огньовете си подмладих.

Ангелско лице…
крилата на богиня
украсяват твоите рамене
и носят твоята магия.

А Дявол ме нарекоха,
жестокост да творя.
Сърцето ми обрекоха
да чувства само самота.

Летиш и вярваш,
хорските души, че ще промениш
и във божествените двери
техните души да преведеш.

А кладите си аз подклаждам.
Ледове сковавам в тяхна чест.
Греховете им насаждам,
а надеждата им гася като свещ.

Но ти си ангел,
гледам те с неспир.
Ех, да бях човек,
би ли дала Нам от твоя еликсир?

Любов, ми казват, го наричали.
Обич силна, по-гореща и от пещ.
И цял живот за нея били вричали.
За страст, копнеж, дъха ти свеж.

Би ли дала обич и на Дявола?
Би ли променила го и би ли могла
да покажеш му кокичета
на натрупани със сняг поля?

Огньовете му би ли угасила
с силни бури, ветрове, порои?
Ледовете би ли разтопила,
с топли думи, мир, покой?

Ангел мой, за теб греха си бих предал!
Бих започнал да обичам дори човеците!
Сърце да имах, цялото бих ти дал!
За миг да погледнеш отвъд обетите!

И ада сам дори ще разруша!
Занданите камък подир камък аз ще срутя!
Оковите ще заровя дълбоко в пепелта!
И душите, хорските, ще пусна!

За твоята любов копнея аз!
Там, от началото на дните!
Да ме погледнеш през прахта,
да се усмихнеш и да кажеш:
- Аз обичам те!

19.11.2007