Глава двадесет и пета
А аз бях напълно безполезен...
Поглеждаш през прозореца и виждаш всичките тези хора. Всеки един е отделен живот, със свой радости и тревоги. Всичките забързани на някъде търсеха целите и мечтите си, а ако ли не, поне изживяваха собственото си ежедневие, а аз...
Аз стоях тук и... пишех. Написах много неща за живота и за хората. Много случки за знайни и незнайни герой. Описах много проблеми, понякога и радости човешки, но нищо повече. Бях напълно безполезен...
От мен излизаха само някакви празни думи губещи смисъла си в бързината на живота, а листите хартия се разтриваха по ъглите.
Но пак продължавах да пиша.
Защо ли?
Явно имах какво да кажа...
И пак останах напълно безполезен.
Рядко написаното беше съществено, рядко означаваше нещо за някого, но предполагам най-важното за един писател е да има, за какво да пише. Историите намаляват с времето и накрая идва момент, в който свършват.
Тогава какво?
Продължаваш да гледаш през прозореца и всичките тези съдби ходещи по улицата, а аз си останах напълно безполезен...
вторник, 31 март 2009 г.
Безполезен...
3 коментара:
хм, интересена глава, но според мен думите почти никога не са празни или пък гъбещи смисъла си, а от друга страна ти със сигурност не си от хората, на които думите им могат да избледнеят с времето, защото знаеш как да ни накараш да ги запомним!
Благодаря, но това времето ще покаже! :}
да Еба, Боре, ммного си драматичен!
Публикуване на коментар