Мълчанието убива ме отвътре,
А разговорите състаряват ме отвън.
Но все така безмълвен скитам се
през разни дни и нощи в сън.
Покрай разни хора, случки
преминава пътеката ми ден след ден.
И за жалост истината за себе си научих.
Не ми отива да стоя във плен.
Но в плен останах на мойте мисли!
Така и не успях да се оттърва.
Преследваха ме скришом по сенките скрити
и все настигаха ме, щом се спра.
Бягах, а километрите карта рисуваха,
по младото ми лице скитащи се.
И в очите през сълзите викащи,
къде отиде ти – радостта.
А мълчанието убиваше ме,
но нямах думи пред тях.
Затова бавно събирах живота си,
който самичак бях разпилял.
Но бяха минали години.
Парченцата да събера не успях.
Сега не знам, но моля те кажи ми:
Дали останах себе си или станах като тях?
понеделник, 23 ноември 2009 г.
Сега не знам, но моля те кажи ми...
3 коментара:
Чета го няколко пъти вече, откакто го публикува... и се чудя дали на мен ми звучи тъжно, поради някакви лични причини, или си е тъжно по принцип? В смисъл, темата му е тъжна, но понякога човек вижда тъгата само като някаква ретроспекция или дори като най-доброто решение в някаква ситуация. Как е при теб?
Радвам се, че се обаждаш пак!!
nqkoi be6e kazal, 4e dobrata tvorba se poznava po tova, 4e pri vsqko pro4itane otkrivash neshto novo :) za jalost tova trudno se postiga v stih. :}
blagodarq. a pri men e haos :}
tozi stih me opisva izcialo,dushata mi e napisana na ekrana.blagodaria vi!prodaljavaite da pishete,imate ogormen talant. Angel
Публикуване на коментар