Без край

19:21 Стихове 2 Comments

Приказка на вечната тъга.
Ода весела в гората…
На тъжно пеещи цветя.
На бурно духащият вятър.

Това обичате да пишете – хора!
Защо си мислите че мъката е ваша?
Със зъби стискате и дърпате,
Към себе си я влачите горката!

Пуснете я да тръгне си – виновна!
Да скита тя сама своят път.
И усмихнете се на бога,
Пък дори на мен, дори веднъж!

И чувствайте вий всичко - безвъзвратно.
Мислете, търсете, живейте дори.
Не борете мъката с лекарство,
Дори със уиски или три.

И вярвайте във себе си и в мене.
Вярвайте в доброто в нас.
Защото дявол съм а стена –
От болка на идващият бяс!

Пеня мислите си със надежда.
Сухожилията ми се скъсаха дори.
А аз не спирам да се боря,
До сетен час – със всички сили!