Глава седемнадесет
Има много великолепни тъжни истории, изписани и изпълнени с огромна мъка, тъга и чувства, дори непознати за някой от нас. Това не е една от тях. Тази история описва живота, но не е тъжна, нито щастлива, нито реална. Това е една история за един обикновен човек.
Четох малко, може би по малко от колкото бих искал да прочета, но все още имам страшно много време. Написах малко, много по малко от колкото искам да напиша, но все още имам страшно много време. А живота ме дърпа, напред - назад, а аз седя и го псувам. „Успокой се, мамка ти, нека се закрепя!” - но не би. Изгубих се. Не знам кога, не знам как, но изведнъж седях по средата на една тълпа и сякаш не бях там. Или всъщност не знам, може би тогава съм се намерил, но просто бях там, в нищото и с никой, където всичко има значение или може би няма, където една дума е много и всъщност е нищо, най-накрая живота бе грабнал и мен. А толкова се борех! Загубих битката, но спечелих - себе си…
2 коментара:
Това е началото ;)
когато откриеш себе си... После идва по-трудното- преоткриването, а там няма граници, няма рамки... в твойта си тишина... ;))
iznenada me, priqtno. celuf4eta :)
Публикуване на коментар