Половината от нищо...

15:18 Размислите на един нарцистичен егоцентрик 2 Comments

Размислите на един нарцистичен егоцентрик

Глава двадесет и три (очаква се продължение)

Живях прекалено бързо...

Всъщност не знам за къде бързах. Когато бях дете имаше една много популярна поговорка на тогавашните рок звезди, която гласеше нещо от сорта: Живей бързо, умри млад и остави добре изглеждащ труп. Смъртта е неизбежна за всички ни, а кога ще ни настигне не зависи от нас. По-интересното е обаче първата част на израза, а именно: живей бързо. Всъщност за какво да бързаме? За да станем на четвърт век и да се чувстваме стари, или за да седим пред поредното питие и прагматизма да е заменил мечтите ни, или да гледаме с отегчение поредният филм със щастлив край, само защото смятаме, че е нереално. Аз не бих искал да живея така и ето „остарях”.

Живях прекалено бързо...

Тъжно е човек да осъзнае че остарява, но е още по-тъжен, когато остарееш млад. Нека ме напсуват тези, които ме познават по отблизо и ще кажат, че изобщо не съм стар, но не заради това го пиша, затова четете надолу....

Не мога да го продължа сега, може би друг път, но сега загубих приятел. Разбира се няма да кажа, че съм познавал личността му напълно, но смея да твърдя, че се е променил. Минахме отдавна онези години, в които се сърдехме заяждахме и практически бяхме деца, защо тогава няколко години по късно, думите и реакциите ви останаха детски? Нека не бъда грешна разбран, макар че често ми се случва често, а някак съм забравил да доизяснявам напоследък, който иска да ме търпи, свободен е, който не желае, вратата винаги е отворена, а аз дори не се натрапвам. Предимно седя мирно и тихо, рядко казвам нещо и когато все пак реша да си отворя устата, предимно казвам на хората забравете клишетата, нека бъдем по искрени, по честни, а вие чувате единствено: „оставете ме намира”, „аз знам”, „не ти определяш какви ще са хората и света”, „самонадеяността ти е най-големият проблем”. Добре питам ви аз сега: В мен видяхте тези проблеми, недостатъци или както искате ги наречете, в вас няма ли ги, толкова ли съм по различен и неудобен? Не мисля...

Read More

Видео отклонение

18:04 Стихове No Comments

Мой е само стиха, оформление е дело на един много близък приятел.
Дълбоки благодарности и поклон :)

Read More

Аз - читателя

17:49 Размислите на един нарцистичен егоцентрик 5 Comments

Размислите на един нарцистичен егоцентрик

Глава двадесет и втора

Чета си днес по интернет, ровя си се из блогове и изведнъж срещам едно мнение, което гласеше че всички казваме, че ще почнем да пишем редовно и така нататък, а в крайна сметка пускаме по десетина пост-а на година. Честно да си кажа това ме накара да се замисля относно цялата идея на писането и защо всъщност го правим.

Най-интересното, което ми хрумна като причина, беше това че имаме нужда да споделим с някой мислите си, а дори да не ни четат, то поне да напишем какво мислим. Следващите обяснения бяха свързани с комплекси и какви ли не „творения” на съзнанието ни, но и това не ми се стори достатъчно пълно определение. Може и наистина да няма такова, но в крайна сметка много хора се пробват да правят блогове и навсякъде може да се прочете, какво ли не. Хубаво е, аз съм с две ръце за свободното слово, макар и да не одобрявам и 30% от изписаните неща от непрофесионалисти, а да не говорим от професионалистите, но нека говорим. Винаги съм смятал, че общуването има способността да предотврати множество недоразумения и изгражда това което хората наричат приятелство, а няма какво да се лъжем, не можем да живеем сами в наша отделна реалност.

Но нека не се разсейваме от темата. Та защо пишем рядко. Извиняваме се с това че нямаме време, но аз имам едно обяснение, поне от части хвърлящо светлина върху това защо аз пиша рядко. Напоследък, колкото и странно да звучи все по рядко имам, какво да кажа. Разбира се причината не е в това, че нямам мнение по много теми, а по скоро нямам нуждата да го изразя, иди че разбери, но е вярно. Въпреки това намирам желание у себе си да „произвеждам” по стойностни, как да ги наречем, нека „статии”. Просто ми се ще това, че изразявам мнението си да има значение, дори само за читателите ми, колкото и малък кръг от хора да са. Всеки има нуждата да се чувства полезен, може би и аз не се различавам в това отношение от вас отсреща.

И в крайна сметка наистина защо пишем толкова рядко? Дори коментари понякога ни мързи да оставим, чудя се за причина и не ми хрумва. Не обвинявам никого, дори аз го правя и то прекалено често, чета си мирно и кротко и ни гък ни мък....

Но наистина защо?

Read More

Наследството

16:41 Размислите на един нарцистичен егоцентрик No Comments

Размислите на един нарцистичен егоцентрик

Глава двадесет и първа

Независимо, какво казват, величието настъпва със смъртта, а не с живота.

Разбира се не говоря за моето лично величие и дали изобщо бих постигнал такова, а по скоро се обръщам към голямата картина. А тя в случая гласи следното – оценката на делата ни най-често идва след смъртта. Не намесвам неща от сорта на спазването на закона, а по скоро морални и етични “дадености” в обществото ни, които за жалост сякаш изчезват.

Днес гледах един филм за Робърт Кенеди, брата на Дж. Ф. Кенеди и честно да си кажа, не бях запознат с много неща, не само свързани с тези личности, а по скоро с идеологията, която им е присъща. Няма да разкажа филма, но в общи линии той пресъздава, как един от най-коравосърдечни може би и твърди хора на онова време, променя изцяло мирогледа си (а казват че хората не се променяли). Този човек от крайности в борбата си със социализма/комунизма преминава през етап в който осъзнава краха на обикалящото го общество, а след това се заема да допринесе за новият възход на същото това общество. Идеята в тези думи се крие там, че именно след смъртта на този човек си даваме наистина сметка, за какво се е борил през живота си или поне в крайната фаза от него. Няма да споменавам никъде брат му или политиката им през годините, искам да спомена само, как човечността се завръща рано или късно във всеки, а аз имам нужда да вярвам в това, може би за доброто на социума ни.

И да, вярвам, че всеки оставя своето наследство, главно чрез децата си, но също така с отношението си към околните и близките си. Лесно е да се държим грубо и невъзпитано, надменно и егоистично, но въпреки че добрите маниери, етикет и възпитание отнемат малко внимание и усилие, то би било полезно на обществото. Няма да съдя разбира се подрастващото поколение, в кръвта им е сега да изразят емоциите и чувствата си, но обръщам вниманието си към вече от части порасналите деца - В какъв свят искате да живеете?

И не казвайте, че нищо не зависи от вас, точно от всеки един от нас зависи...

Read More

За теб

14:19 Стихове 2 Comments

Аз бях цвете – повехнах
Аз бях слънце – горях
Аз бях луната, но тайно угасвах
За твойте думи, поглед и смях.

Бях и човек, но си тръгнах.
Сега съм просто един сън.
Но чуден, прекрасен – издъхвам.
Във нечии чужди нощен блян.

Ех...
Любовта ни убива.
Тя, тази която роди ни.
Ех...
Ти моя самодива.
Не скитай сама – върни се.

Нека твоят сън да бъда отново.
В света жесток аз да те скрия.
И с приказки, вълшебства – без злоба.
Твоята душа да покрия.

Да бъдеш ти винаги с усмивка.
За себе си, не за тези на вън.
А натъжиш ли се, аз твоето кътче ще бъда.
И ще бягаме, пътуваме – поне още един сън.

Read More

Размислите на един нарцистичен егоцентрик

16:51 Размислите на един нарцистичен егоцентрик No Comments

Глава двадесет

Мислите си че егоцентрикът е доволен от себе си. Че той се взима за центъра на собствената си вселена, и независимо какво се случва около него, той е доволен от постъпките си и не изпитва съжаление и не притежава съвест.

Вероятно този модел би бил прекрасен, а още повече описва много добре причините ни да не харесваме такива хора, но „истината” може да се окаже напълно различна.

Човек не се ражда егоцентрик, а той бива създаден като такъв. Разбира се влияние при създаването му биха могли да имат множество фактори, свързани или нямащи нищо общо помежду си, но в случая разглеждаме по скоро техният резултат. Противно на общо приетото този тип човек е раздиран от много мисли, вероятно и съжаления, но понякога самото безсилие пред това да се противопоставиш на това което си е по трудно. Не е толкова лесно като да кажеш днес няма да отида до този магазин, а аз бих го оприличил по трудно от това да откажеш цигарите.

Както с много неща около нас и към това чувство се привързваме, но както и с много неща, с времето преставаме да харесваме. Често го откриваме у другите, но рядко го търсим в себе си, като се определяме като благосклонни към всякакви външни мнения и толерантни към околните, но всъщност, дали наистина е така?

Дядо ми, бог да го прости, беше един от най-големите егоцентрици, които познавам, и го споменавам в случая поради една причина. Да кажем, че човек успее да разбере че е егоцентрик, какво тогава, да спре да бъде ли? Щеше да бъде хубаво ако е възможно, но реалността е малко по различна. В борбата си с това да преодолее себе си, се среща с всевъзможни чужди измерения на собствената си психика, а рано или късно губи и по някоя битка с егото си, която пък има много силен отблясък върху околният свят, именно защото енергията и се е събирала с времето. Физиците твърдят, че енергията няма начало и край, а преминава в различни състояния. Подобно нещо се случва и с мислите ни и психологическата енергия която или използваме или не. Разбира се тук бихме да говорим за много различни форми на съзнанието ни, но сега аз се спирам върху егото.

Вече споменах, че не е толкова лесно да се надвие, може би защото трябва да преосмислиш начина си на живот и разбирането си на вселената до този етап (това никога не е лесно), но може да се дължи и на друг факт, много по дълбоко в нас, отколкото си мислим. Както вече споменах дядо ми беше изграден от егото си, и дори не винаги през живота си да го е показвал, а от това което знам за него, не е точно така, то може да има наследствена връзка в ДНК-то ни, което малко или много и мен да определя като такъв. Не бих определил това като мое извинение, но това поражда един много сакрален въпрос. Ако съм се родил така, то как бих могъл да го променя? Истината е, че на този въпрос нямам ясен отговор. Може би липсата на отговор се дължи на това, че не съм доказал генетичният произход на „болестта”, но докато изследвам поведенческите модели на предците си, в частност родителите и прародителите ми, то би трябвало да стигна до правдоподобно обяснение за това какъв съм. Да на думи е лесно, но на дела е съвсем различно

От време на време онова малко нещо наречено моя гордост успява да преодолее всички прегради на съзнателното ниво и тогава успява да избяга, като нанася много щети и разбира се още повече загадки за анализ на мисълта ми. Сложното в цялата компилация идва не от това да разбереш дали си такъв, а от това да го промениш, което както вече споменах досега успява да се измъкне от полето ми на влияние.

Има и друго нещо обаче свързано с темата. Егото иска постоянно доказване. Нека го обясним така. Аз постоянно изпитвам приятелите си и най-близките хора до мен за тяхната лоялност, не защото се съмнявам в нея, а защото онази малка част вътре твърди че иска внимание, а разбира се това е един много благоприятен начин да го получи. Понякога съзнанието успява да подтисне симптомите, но често резултата е временен, а силата му след това по-голяма.

Гордостта е болест, а аз страдам от нея. Обяснения имам много, но нямам нито едно правдоподобно, или дори едно което да е проработило на 100%. Досега хипотетичната част надделява, а ако си мислите, че има предостатъчно психологически книги описващи това, да така е, но те описват и множество модели, а понякога трудно се открива конкретният модел или просто той е така изкривен, че дори няма точен такъв.

Битката продължава, но докато продължавам да пиша в тази рубрика, ще знаете, че още не е приключила. Може би някой ден, ще разбера, а по-вероятно е цял живот да не успея да се преборя, но както беше написало едно велико перо: „Хората те обичат заради това, което си, или по точно въпреки това, което си!”

Read More

Размислите на един нарцистичен егоцентрик

14:45 Размислите на един нарцистичен егоцентрик 2 Comments

Глава деветнадесет

Днес се бях зачатил с един приятел. Не се бяхме чували отдавна и той ми сподели част от неволите и тогава аз казах нещо, което не съм се и надявал, че ще изрека, а именно че единствено чувствата могат да ни изпълнят отвътре и да ни направят цели.

Е няма какво да се лъжем, има хубави и лоши чувства, много от нас ще се оплачат, че им се случват само лоши неща и това поражда единствено негативни чувства в тях, но в крайна сметка, понякога и ние сами не си позволяваме да чувстваме. Дали само хубаво, дали само лошо, наистина няма значение, защото с тях и ние израстваме се превръщаме в това което, сме, а понякога се променяме и към добро.

Е да. Аз не съм точният човек да говори може би за чувства, но пък света е пълен с ирония, може би и аз ще бъда част от нея.

В крайна сметка ще е хубаво да не бягаме от чувствата си, каквито и да са, те ни изграждат, те сме ние...

Read More

Размислите на един нарцистичен егоцентрик

22:29 Размислите на един нарцистичен егоцентрик No Comments

Глава осемнадесет

Има един бездомник. Срещам го по улиците и той е от малкото хора, които ме карат да се замисля. Не защото спирам да поговоря с него, а може би трябва; не защото съм направил нещо за него, а може би има нужда; не защото съм добър човек, а може би не съм и лош; а може би този странник се докосва до това в мен, което не искам да показвам на света. 

Седя и го гледам. В тъгата си този човек, какво ли може да си мисли? Какво ли вижда, когато мине покрай някое кафене или покрай някой магазин? Какво ли означават за него стотинките намерени на тротоара или подадени от някой милостив човек? А те са много – милостивите. И някои от тях дават, но защо ли. Не е ли това начина да спасим себе си, да се наречем добри, да се наречем хора? Всъщност за тях ли го правим или за себе си? Отговора е ясен...

Четох го някъде. Преди в един разказ бях намерил точно подобна случка. „Произведението” бе много влиятелно и макар случката с клошара в него да не заемаше ключова роля в разказа, то запомних думите на главният герой. Там се описваше, как очите на бездомника светнали от неговото малко съкровище, а именно дарението. Тогава сърдечно му благодари, а главният участник в историята отвръща: „Не спасявам теб, спасявам себе си!”

Нима добродетелността ни стига до там, единствено да си намерим място в така нареченият рай, независимо от религията ни? Нима можем да направим добро само ако вярваме, че ще ни се върне? Не искам да е така, но може би е вярно. Рядко мислим за тези неща. Натъжаваме се само като го видим и рядко мислим за нещо друго от проблемите в ежедневието ни, а там някъде на вън тези хора ги има и страдат. Чудим се какво да гледаме по телевизията сега, а там някъде някой се чуди какво да хапне и как да се стопли! Не искам да е така и ми е тъжно, не защото не съм по милостив, а защото не мога да им помогна. На тях, не на себе си. Да ги нахраня, подслоня и утеша. 

Съжалявам наистина съжалявам, че това е реалността ни. Съжалявам че света се е превърнал в нещо, което не познаваме, съжалявам че не сме хора, съжалявам... 

Read More