Продукти: 300 мл сварен ориз (използвам китайски или кафяв) 200 - 300 г нарязано на кубчета сварено пилешко месо (или остатък от пиле на грил) 70-100 г нарязан на кубчета ананас (консервираният е прекалено сладък за мен, може да се замени с прясна твърда праскова)
1 равна ч.л. горчица 1 ч.л. прясноизцеден лимонов сок 150 г майонеза 100 г заквасена сметана (или изцедено кисело мляко) 50 мл шампанизирано вино/газирана вода Сол Бял пипер
Къдрава салата за поднасяне Резенчета лимон за украса
Приготвяне: Оризът, пилето и ананасът се смесват в голяма купа. В друга купа се смесват съставките от долната колонка. Получената заливка се изсипва върху оризово - месната маса. Салатата се разбърква внимателно. Поднася се охладена, върху измити и подсушени листове зелена салата.
Начини на сервиране: 1. Може да се сложи в голяма плоска чиния. 2. В чаши - за всеки по една. 3. Ако се използва пресен ананас - той се разрязва по дължина на две, издълбава се, месестата част се нарязва в салатата, а обвивката се използва вместо чиния. Красиво и функционално.
Забележка: Вместо пиле могат да се вземат скариди.
Ще се изгубя в чашата с бира. Снощи пих, днес пак... Спомена ще удавя с мастика, С уиски, а защо не коняк?
Ще се изгубя във стихове тъжни. За да се върна отново аз цял. Ще плача и смея през сълзи. Но пред себе си, не и пред тях.
Ще се изгубя в мълчание меланхолично А после ще извикам едва. След това ще си долея - „различно” И ще слушам по-тъжен куплет, От този и от предните два.
Ще се изгубя в тълпата жива. Ще ходя, ще търся, ще бдя. А после ще седна да надникна, Обратно към моята гнояща душа.
Ще се изгубя сред думи излишни. Пред всеки, пред мен и пред теб. За да подредя сърцето си скришом, И да смета парченцата лед.
Ще се изгуби, но ще се намеря отново. Все същия, но може би малко разсмян. Снощи пих, а днес ще пия до дъно Във чашата да се огледам пиян.
Има много великолепни тъжни истории, изписани и изпълнени с огромна мъка, тъга и чувства, дори непознати за някой от нас. Това не е една от тях. Тази история описва живота, но не е тъжна, нито щастлива, нито реална. Това е една история за един обикновен човек.
Четох малко, може би по малко от колкото бих искал да прочета, но все още имам страшно много време. Написах малко, много по малко от колкото искам да напиша, но все още имам страшно много време. А живота ме дърпа, напред - назад, а аз седя и го псувам. „Успокой се, мамка ти, нека се закрепя!” - но не би. Изгубих се. Не знам кога, не знам как, но изведнъж седях по средата на една тълпа и сякаш не бях там. Или всъщност не знам, може би тогава съм се намерил, но просто бях там, в нищото и с никой, където всичко има значение или може би няма, където една дума е много и всъщност е нищо, най-накрая живота бе грабнал и мен. А толкова се борех! Загубих битката, но спечелих - себе си…
Не ми е необходимо да ги кажа, кое ли, ами думите – „Аз знам!” Минаха годините, в които можехте да ме чуете да ги използвам често, а аз го правех наистина. Просто вече не ги чувствам по същият начин, нито пък я има необходимостта да ги кажа, мисля че остарявам. Но какво да се прави, хората се променят, дори и аз.
Вече дори писането не е толкова лесно, колкото беше. Сега отнема повече време, не само за да кажеш това, което искаш да кажеш, но и да използваш точно подбраният начин. Не говоря за съобразяване с много неща, но говоря за съобразяване с вътрешна нагласа и мислене предполагам.
Скоро чували ли сте тишината малко преди да изгрее слънцето? Чували ли сте, как тази тишина бавно влиза в стаята и после леко преминава и през вас самите? Виждали ли сте, как тази тишина променя мислите ви, настроението ви, как сякаш без да искате властва над вас? Скоро не сте? А би трябвало!
Чух я! Снощи. Беше прекрасно, беше чисто, бяхме само двамата и тя дойде при мен. Не се страхувах, прегърнах я, посрещнах я като стара позната, която не бях виждал отдавна и тя поседя с мен, помълча с мен, мина през мен, а с първите лъчи на слънцето си тръгна. Не ми бе тъжно, надявах се че ще се срещнем отново.
Скоро чували ли сте тишината малко преди да изгрее слънцето? Чували ли сте, как тази тишина бавно влиза в стаята и после леко преминава и през вас самите? Виждали ли сте, как тази тишина променя мислите ви, настроението ви, как сякаш без да искате властва над вас? Скоро не сте? А би трябвало!
"Живей така, че никога да не те е срам, в случай че онова, което правиш или говориш, бъде огласено някъде по света, дори огласеното да не отговаря на истината." Ричард Бах ("Илюзии")
"Той смешно горделив е, обсебен от ламтежа,
животът му - живот на еднодневка.
И знанието прави го невежа. Душицата му, смешно крехка,
така гротескно се премята под погледа на небесата,
че ангелите се разплакват при тази гледка"
"Когато често се срещаме с дадени хора те стават част от живота ни. И като станат част от живота ни започват да се опитват да го променят. И се сърдят, когато не правим това, което те изискват от нас. Понеже всеки си мисли, че знае как другият трябва да живее живота си, но всъщност никой не знае как трябва да живее своя собствен." Паулу Коелю ("Алхимикът") "Животът не се ръководи от волята или намеренията. Животът е нерви, фибри и бавно изграждани клетки, в които зреят мисли и се раждат поривите на страстта. Чувстваш се сигурен в себе си. Мислиш се за силен. Но цветът на един предмет в някоя стая или утринното небе; обичан някога парфюм, който събужда смътни спомени; стих от забравена поема, която отново прочиташ; фраза от пиеса, която отдавна си престанал да свириш - това са нещата, от които зависи животът ни, уверявам те, Дориан. Браунинг го е написал някъде. Ние не владеем чувствата си. Има мигове, когато внезапно облъхналият ме аромат на бял люляк ме кара да изживявам отново някой от трепетните месеци в моя живот." Оскар Уайлд (Портретът на Дориан Грей)
"На този свят няма нито щастие, нито нещастие, има само сравняване между едно състояние и друго. Нищо повече. Само който е изпитал безгранична злочестина, може да изпита безгранично щастие. Човек трябва да е пожелал да умре, за да разбере колко хубав е животът." Александър Дюма-баща (Граф Монте Кристо)
