Глава двадесет
Мислите си че егоцентрикът е доволен от себе си. Че той се взима за центъра на собствената си вселена, и независимо какво се случва около него, той е доволен от постъпките си и не изпитва съжаление и не притежава съвест.
Вероятно този модел би бил прекрасен, а още повече описва много добре причините ни да не харесваме такива хора, но „истината” може да се окаже напълно различна.
Човек не се ражда егоцентрик, а той бива създаден като такъв. Разбира се влияние при създаването му биха могли да имат множество фактори, свързани или нямащи нищо общо помежду си, но в случая разглеждаме по скоро техният резултат. Противно на общо приетото този тип човек е раздиран от много мисли, вероятно и съжаления, но понякога самото безсилие пред това да се противопоставиш на това което си е по трудно. Не е толкова лесно като да кажеш днес няма да отида до този магазин, а аз бих го оприличил по трудно от това да откажеш цигарите.
Както с много неща около нас и към това чувство се привързваме, но както и с много неща, с времето преставаме да харесваме. Често го откриваме у другите, но рядко го търсим в себе си, като се определяме като благосклонни към всякакви външни мнения и толерантни към околните, но всъщност, дали наистина е така?
Дядо ми, бог да го прости, беше един от най-големите егоцентрици, които познавам, и го споменавам в случая поради една причина. Да кажем, че човек успее да разбере че е егоцентрик, какво тогава, да спре да бъде ли? Щеше да бъде хубаво ако е възможно, но реалността е малко по различна. В борбата си с това да преодолее себе си, се среща с всевъзможни чужди измерения на собствената си психика, а рано или късно губи и по някоя битка с егото си, която пък има много силен отблясък върху околният свят, именно защото енергията и се е събирала с времето. Физиците твърдят, че енергията няма начало и край, а преминава в различни състояния. Подобно нещо се случва и с мислите ни и психологическата енергия която или използваме или не. Разбира се тук бихме да говорим за много различни форми на съзнанието ни, но сега аз се спирам върху егото.
Вече споменах, че не е толкова лесно да се надвие, може би защото трябва да преосмислиш начина си на живот и разбирането си на вселената до този етап (това никога не е лесно), но може да се дължи и на друг факт, много по дълбоко в нас, отколкото си мислим. Както вече споменах дядо ми беше изграден от егото си, и дори не винаги през живота си да го е показвал, а от това което знам за него, не е точно така, то може да има наследствена връзка в ДНК-то ни, което малко или много и мен да определя като такъв. Не бих определил това като мое извинение, но това поражда един много сакрален въпрос. Ако съм се родил така, то как бих могъл да го променя? Истината е, че на този въпрос нямам ясен отговор. Може би липсата на отговор се дължи на това, че не съм доказал генетичният произход на „болестта”, но докато изследвам поведенческите модели на предците си, в частност родителите и прародителите ми, то би трябвало да стигна до правдоподобно обяснение за това какъв съм. Да на думи е лесно, но на дела е съвсем различно
От време на време онова малко нещо наречено моя гордост успява да преодолее всички прегради на съзнателното ниво и тогава успява да избяга, като нанася много щети и разбира се още повече загадки за анализ на мисълта ми. Сложното в цялата компилация идва не от това да разбереш дали си такъв, а от това да го промениш, което както вече споменах досега успява да се измъкне от полето ми на влияние.
Има и друго нещо обаче свързано с темата. Егото иска постоянно доказване. Нека го обясним така. Аз постоянно изпитвам приятелите си и най-близките хора до мен за тяхната лоялност, не защото се съмнявам в нея, а защото онази малка част вътре твърди че иска внимание, а разбира се това е един много благоприятен начин да го получи. Понякога съзнанието успява да подтисне симптомите, но често резултата е временен, а силата му след това по-голяма.
Гордостта е болест, а аз страдам от нея. Обяснения имам много, но нямам нито едно правдоподобно, или дори едно което да е проработило на 100%. Досега хипотетичната част надделява, а ако си мислите, че има предостатъчно психологически книги описващи това, да така е, но те описват и множество модели, а понякога трудно се открива конкретният модел или просто той е така изкривен, че дори няма точен такъв.
Битката продължава, но докато продължавам да пиша в тази рубрика, ще знаете, че още не е приключила. Може би някой ден, ще разбера, а по-вероятно е цял живот да не успея да се преборя, но както беше написало едно велико перо: „Хората те обичат заради това, което си, или по точно въпреки това, което си!”
