Глава четиринадесет
Странно е...
Ще попитате кое!
Как да обясня, първо пиша директно в блога и може би ще бъде така от сега натам, пък нека има правописни грешки и нека съм неграмотен, не твърдя, че не е така, но нека бъде това нещо като моят виртуален дневник. Т.е. той е почнат още преди с поредицата размисли и сега просто го подновявам, защото одавна не бях сядал да пиша нещо, каквото и да било.
Странно е...
Странно е това, че колкото и да се пазиш и криеш в дупката си, рано или късно онези малки нещица които ни измъчват по често, се пробуждат и започват да те човъркат. Е аз отново чувствам, даже смея да твърдя, че чувствам най0прекрасното чувство на света, а именно любовта. Лошото е (образно казано), че както често, ако не и винаги има проблеми и не се получава, или поне не както аз бих искал. Всеки упреква ситуациите и всичко и всички около себе си, когато нещо не е по план, е не и аз. Казвам следното чувството е прекрасно, моментното състочние може и да не е, но времето е пред нас и нищо не се знае, дори и да предполагаме, не можем да сме сигурни, затова се наслаждавам на миговете пък и на всичко. Много или някои ме наричат дете или безгрижен. Може би, но надали. По скоро не показвам тревогите си, сам се оправям с тях. Ако това ме рпави дете, то радвам се за себе си :)
Някъде казваха, че автора трябвало да чувства това което пише. Питали ли сте се тогава защо повечето творци са сякаш твърде далечни от нас, може би защото не сме изпитвали същото или времето е различно? Не според мен дори да трябва всичко да бъде изпитано, то дали всеки от нас би имал силата да продължи да изпитва? Не знам, затова просто се радвам че чувствам, това бях загубил последните години, независимо от резултата сега, то аз съм отново, поне малко човек или поне имам едно човешко качество.... Чувства!
И нека пасажите сами за себе си говорят.
