"Per me se va nella cita dolente, per ve se nell eterno doler, per me se va y la perduta gente!"
Аз съм там,някъде в тълпата.Там някъде сред уличната глъч.Безмълвен бродя, по стъпките на правотата.Безборбен!Плах! … като залязващ слънчев лъч.Аз съм там, сред приказките хорски.С имена вълшебни, но сами.Дали на бял кон или в просешките дрипи.Все съм аз, тъй истински и жив.Аз съм сам,във думите излишни.Сам, но с вас във цялата игра.Разказваме си случки неприлични,Учещи ни благо, но и зло, в лъжа.Аз съм там, пак някъде в тълпата.На хиляди парченца…Раздробен!Родих се цял, но с мисъл за живота…А ще умра неистово, безбожно разпил...
Глава шестнадесетВече дори не ми е необходимо…Не ми е необходимо да ги кажа, кое ли, ами думите – „Аз знам!”Минаха годините, в които можехте да ме чуете да ги използвам често, а аз го правех наистина. Просто вече не ги чувствам по същият начин, нито пък я има необходимостта да ги кажа, мисля че остарявам. Но какво да се прави, хората се променят, дори и аз. Вече дори писането не е толкова лесно, колкото беше. Сега отнема повече време, не само за да кажеш това, което искаш да кажеш, но и да използваш точно подбраният начин. Не говоря за съобразяване...
„За теб няма нищо свято.Нито храм, ни хора, ни живот”Изрече той и ми отсякохаДушата чак до идният потоп.И в замъка тъй мраченЛицето скита ден и нощ.Скрит зад облака неясен,сред хорски хули и злосл...
Глава петнадесетТишината беше…Скоро чували ли сте тишината малко преди да изгрее слънцето? Чували ли сте, как тази тишина бавно влиза в стаята и после леко преминава и през вас самите? Виждали ли сте, как тази тишина променя мислите ви, настроението ви, как сякаш без да искате властва над вас? Скоро не сте? А би трябвало!Чух я! Снощи. Беше прекрасно, беше чисто, бяхме само двамата и тя дойде при мен. Не се страхувах, прегърнах я, посрещнах я като стара позната, която не бях виждал отдавна и тя поседя...
Лица, те са просто лица!Слепи за мириса на вятъра.Деца, те са просто деца!На боговете или на делата им!Души, те са просто души!Без сърце, само с лицата си!Усти, те са просто усти!Но без разум, само с псувните им!Съдби, вси до един!Съдби, във вечното минало.Лъжи, те са просто лъжи,и неразбрани истини в „тъмното”!Това са те във моите спомени.Просто лица, души и съдби!И аз съм сред тях – сред моите мистики!„Мириса на вятъра ти поем...
Аз хиляди души пребродих…Своята разбивах и вилнях…Парченцата събирах и говорих…За тъгата, хората, дори и грях…И страх ме бе – за клетите…Че виждаха ме – в плен…Аз на своето съзнание - обречен съм…Но не на своето – на вашето бит...
