Моята виртуална сцена

Dare see

2011-02-16T01:01:00.000+02:00

I’m not a bad man, not even if I mean to.
I am simple, and ordinary, pure and clear.
As bright as the shine from a star
As simple as that!

Can you be one to?
One of a kind, but pure and clean,
Like the water from a stream,
Or a story in ones dream.

Come look at me!
I dare you to see!

... на разсъмване

2011-02-14T21:06:00.001+02:00

А утрото дойде така уханно,
на страст спотайваща в нощта
докоснах те, неземно бавно,
настръхна кожата ти във съня.
Утрото пристигна кротко
Аз наведох се над теб.
И двамата с невинност нежна
Те отнесохме далеч.

... Lor

Сега не знам, но моля те кажи ми...

2009-11-23T22:11:00.000+02:00

Мълчанието убива ме отвътре,
А разговорите състаряват ме отвън.
Но все така безмълвен скитам се
през разни дни и нощи в сън.

Покрай разни хора, случки
преминава пътеката ми ден след ден.
И за жалост истината за себе си научих.
Не ми отива да стоя във плен.

Но в плен останах на мойте мисли!
Така и не успях да се оттърва.
Преследваха ме скришом по сенките скрити
и все настигаха ме, щом се спра.

Бягах, а километрите карта рисуваха,
по младото ми лице скитащи се.
И в очите през сълзите викащи,
къде отиде ти – радостта.

А мълчанието убиваше ме,
но нямах думи пред тях.
Затова бавно събирах живота си,
който самичак бях разпилял.

Но бяха минали години.
Парченцата да събера не успях.
Сега не знам, но моля те кажи ми:
Дали останах себе си или станах като тях?

Понижен в зидаро-мазач

2009-07-19T03:29:00.004+03:00

Глава двадесет и седма

Моделирането на живота е странно нещо. Не няма да задълбавам философски, просто някак поглеждам от по така, материалната страна.

Моделирането на живота много ми прилича на мазането на стена. Хващаш мистрията и маламашката и почваш да мажеш. Хвърляш, замазваш, тук бабуна излезе, там се изравни, тук това ще прикрием по дефектите на стената там друго и накрая какво остана, идеално равна и гладка стена? Едва ли! Не ме разбирайте погрешно, майстори много, разбирачи - още повече, но както се вика, хубаво е човек да си го направи сам, поне си знае, за кой го прави.

Става лошо, когато се наложи да хванеш чука и пак да я разбиеш, защото или си забравил да сложиш нещо или вече не ти харесва и хайде пак от начало. А тя винаги става различна, независимо колко се стараеш да е права, винаги се изкривява на някъде или се получават бабунки, или ще хлътне или нещо друго. Майсторите казват, че било от материала, не бил забъркан правилно, но хайде знаем що за майстори са, та на мен ще дават акъл!

И въпреки всичко, като „примерен” гражданин наведох се и зачетох на опаковката. Какво да кажа, указанията са за да се четат, но кой ли ги спазва. Четох, четох, пък реших да го давам, както аз си знам, все пак за моята си стена говорим и да, гостите идват и си отиват, но аз ще я гледам по цял ден нали? Все си мисля че ще е хубаво поне на мен да ми харесва, пък и нали съм си егоцентрик. Та забърках и почнах да мажа. Мазах веднъж - не ми хареса, мазах пак - нищо не ставаше и я дигах и бутах и пак дигах. Честно да си кажа ми се ще да е завършена, но истината е, че още не е. Скоро ще стане, надявам се.

Е да, не съм „майстор”, но все пак за начинаещ зидаро-мазач, май се справям добре - си мисля...

Нека видим, какво ще излезе.

Лош човек с добри приятели

2009-06-02T10:50:00.001+03:00

Глава двадесет и шеста

Изгубих прекалено много от тях!
С времето те идваха, някои оставаха за кратко, други за по дълго, но после си тръгваха. А аз не правех нищо.

Изгубих ги така, както бяха дошли, от нищото. Ще е прекрасно да вярвам, че ги изоставих, когато работата ми бе свършена и да се погледна като велик учител и съветник, но не бях. Просто задоволявах извратеното си чувство да бъда полезен. Не ме гледайте странно, всички го имате и мислите, че знаете кое е най-добре и съвети сипете, но за колко полезни се мислите? Може би сте достатъчно мъдри да знаете, кога и какво да кажете, но аз не бях. Изгубих прекалено много от тях с времето, а заедно с тях загубих и себе си. Не харесвам това същество, което остана. То е мрачно, изпълнено с загадки, страшно.

Сред тях изглеждах това, което бях. Сега съм нещо друго...

Безполезен...

2009-03-31T18:40:00.000+03:00

Глава двадесет и пета

А аз бях напълно безполезен...

Поглеждаш през прозореца и виждаш всичките тези хора. Всеки един е отделен живот, със свой радости и тревоги. Всичките забързани на някъде търсеха целите и мечтите си, а ако ли не, поне изживяваха собственото си ежедневие, а аз...
Аз стоях тук и... пишех. Написах много неща за живота и за хората. Много случки за знайни и незнайни герой. Описах много проблеми, понякога и радости човешки, но нищо повече. Бях напълно безполезен...

От мен излизаха само някакви празни думи губещи смисъла си в бързината на живота, а листите хартия се разтриваха по ъглите.
Но пак продължавах да пиша.
Защо ли?
Явно имах какво да кажа...
И пак останах напълно безполезен.

Рядко написаното беше съществено, рядко означаваше нещо за някого, но предполагам най-важното за един писател е да има, за какво да пише. Историите намаляват с времето и накрая идва момент, в който свършват.
Тогава какво?
Продължаваш да гледаш през прозореца и всичките тези съдби ходещи по улицата, а аз си останах напълно безполезен...

Размислите на един нарцистичен егоцентрик

2009-03-10T22:58:00.001+02:00

Глава двадесет и четвърта

Знаете ли, не ми се иска да пиша негативни неща. Днес медиите са задръстени с лоши новини, а на мен наистина ми се иска да напиша нещо хубаво, ведро и оптимистично, но какво да направя, когато всичко което виждам не е лицеприятно.

Наскоро ми бяха пратили едно от онези клипчета, в които се говори как трябва да се гордеем с България и така нататък, а аз когато изляза навън и погледна “България” виждам само мизерия, лоши хорски постъпки, глад и окаяние. Нима аз искам да видя това, едва ли. Много ще се радвам ако изляза и не се налага да се боря с прекомерни навалици от коли по улицата, където правила има, но са толкова скрити, че и с розови очила да ги гледаш пак ще изглеждат сиви.

Да, не искам да пиша песимистични послания, затова няма да напиша как затъваме все повече, а може би и цялото човечество. Няма да напиша дори, че и да има свръх сила, то тя вече не е с нас, няма да го напиша.

Не искам да съм песимист, и всъщност, колкото и странно да звучи не се смятам за такъв, просто съм разочарован. Не само от света! Никой не ми е обещавал, че той ще бъде благосклонен, но каквото и да си говорим, той е, към някои. Може би не от тези родили се тук или ако искате измислете и други фактори, но вместо да се гордеем с наследството си, дори с това, че сме хора, ние го отричаме.

Няма и аз да съм от тези, които съдят правителства, нации и народи, аз започвам от себе си и ще спра със себе си, но едва ли това ще промени картинката. Може би трябва да сменя очилата, в нещо по светло, доста по светло…

П.п. забелязах новодошли читатели. Благодаря за вниманието и добре дошли в това малко кабаре, наздраве :) А на старите какво да кажа, радвам се, че ви има :)

Винаги жив

2009-02-10T02:03:00.002+02:00

Стихове аз много написах.
За всичките земни неща.
Стоях там пред листа и слисвах.
Читатели с разни слова.

А после погледнах в душите им.
Порових се там без да спра.
Не пожелах дори аз да питам ги.
Може ли да вляза сега.

И нека надменно звучи ви...
{С догадки превземам нощта}
През моите страници живи.
Прикрит ви показвам света.

***

Прекрасно е да вярваш, че можеш.
Да проникваш във хорски души.
Но рядко ги пускам аз Боже,
До моята, що гние и спи.

Ограбиха я горките, те клетите.
Отговори търсеха там.
А намериха само поетите.
Дето скитаха дълбоко във нам.

Взеха ми цялата - хората.
За себе си мъничко скрих.
Но продадох я аз на прокобата,
да бъда аз винаги жив…

Половината от нищо...

2008-12-19T15:18:00.002+02:00

Размислите на един нарцистичен егоцентрик

Глава двадесет и три (очаква се продължение)

Живях прекалено бързо...

Всъщност не знам за къде бързах. Когато бях дете имаше една много популярна поговорка на тогавашните рок звезди, която гласеше нещо от сорта: Живей бързо, умри млад и остави добре изглеждащ труп. Смъртта е неизбежна за всички ни, а кога ще ни настигне не зависи от нас. По-интересното е обаче първата част на израза, а именно: живей бързо. Всъщност за какво да бързаме? За да станем на четвърт век и да се чувстваме стари, или за да седим пред поредното питие и прагматизма да е заменил мечтите ни, или да гледаме с отегчение поредният филм със щастлив край, само защото смятаме, че е нереално. Аз не бих искал да живея така и ето „остарях”.

Живях прекалено бързо...

Тъжно е човек да осъзнае че остарява, но е още по-тъжен, когато остарееш млад. Нека ме напсуват тези, които ме познават по отблизо и ще кажат, че изобщо не съм стар, но не заради това го пиша, затова четете надолу....

Не мога да го продължа сега, може би друг път, но сега загубих приятел. Разбира се няма да кажа, че съм познавал личността му напълно, но смея да твърдя, че се е променил. Минахме отдавна онези години, в които се сърдехме заяждахме и практически бяхме деца, защо тогава няколко години по късно, думите и реакциите ви останаха детски? Нека не бъда грешна разбран, макар че често ми се случва често, а някак съм забравил да доизяснявам напоследък, който иска да ме търпи, свободен е, който не желае, вратата винаги е отворена, а аз дори не се натрапвам. Предимно седя мирно и тихо, рядко казвам нещо и когато все пак реша да си отворя устата, предимно казвам на хората забравете клишетата, нека бъдем по искрени, по честни, а вие чувате единствено: „оставете ме намира”, „аз знам”, „не ти определяш какви ще са хората и света”, „самонадеяността ти е най-големият проблем”. Добре питам ви аз сега: В мен видяхте тези проблеми, недостатъци или както искате ги наречете, в вас няма ли ги, толкова ли съм по различен и неудобен? Не мисля...

Видео отклонение

2008-12-15T18:04:00.001+02:00

Мой е само стиха, оформление е дело на един много близък приятел.
Дълбоки благодарности и поклон :)

Аз - читателя

2008-12-15T17:49:00.002+02:00

Размислите на един нарцистичен егоцентрик

Глава двадесет и втора

Чета си днес по интернет, ровя си се из блогове и изведнъж срещам едно мнение, което гласеше че всички казваме, че ще почнем да пишем редовно и така нататък, а в крайна сметка пускаме по десетина пост-а на година. Честно да си кажа това ме накара да се замисля относно цялата идея на писането и защо всъщност го правим.

Най-интересното, което ми хрумна като причина, беше това че имаме нужда да споделим с някой мислите си, а дори да не ни четат, то поне да напишем какво мислим. Следващите обяснения бяха свързани с комплекси и какви ли не „творения” на съзнанието ни, но и това не ми се стори достатъчно пълно определение. Може и наистина да няма такова, но в крайна сметка много хора се пробват да правят блогове и навсякъде може да се прочете, какво ли не. Хубаво е, аз съм с две ръце за свободното слово, макар и да не одобрявам и 30% от изписаните неща от непрофесионалисти, а да не говорим от професионалистите, но нека говорим. Винаги съм смятал, че общуването има способността да предотврати множество недоразумения и изгражда това което хората наричат приятелство, а няма какво да се лъжем, не можем да живеем сами в наша отделна реалност.

Но нека не се разсейваме от темата. Та защо пишем рядко. Извиняваме се с това че нямаме време, но аз имам едно обяснение, поне от части хвърлящо светлина върху това защо аз пиша рядко. Напоследък, колкото и странно да звучи все по рядко имам, какво да кажа. Разбира се причината не е в това, че нямам мнение по много теми, а по скоро нямам нуждата да го изразя, иди че разбери, но е вярно. Въпреки това намирам желание у себе си да „произвеждам” по стойностни, как да ги наречем, нека „статии”. Просто ми се ще това, че изразявам мнението си да има значение, дори само за читателите ми, колкото и малък кръг от хора да са. Всеки има нуждата да се чувства полезен, може би и аз не се различавам в това отношение от вас отсреща.

И в крайна сметка наистина защо пишем толкова рядко? Дори коментари понякога ни мързи да оставим, чудя се за причина и не ми хрумва. Не обвинявам никого, дори аз го правя и то прекалено често, чета си мирно и кротко и ни гък ни мък....

Но наистина защо?

Наследството

2008-11-30T16:41:00.002+02:00

Размислите на един нарцистичен егоцентрик

Глава двадесет и първа

Независимо, какво казват, величието настъпва със смъртта, а не с живота.

Разбира се не говоря за моето лично величие и дали изобщо бих постигнал такова, а по скоро се обръщам към голямата картина. А тя в случая гласи следното – оценката на делата ни най-често идва след смъртта. Не намесвам неща от сорта на спазването на закона, а по скоро морални и етични “дадености” в обществото ни, които за жалост сякаш изчезват.

Днес гледах един филм за Робърт Кенеди, брата на Дж. Ф. Кенеди и честно да си кажа, не бях запознат с много неща, не само свързани с тези личности, а по скоро с идеологията, която им е присъща. Няма да разкажа филма, но в общи линии той пресъздава, как един от най-коравосърдечни може би и твърди хора на онова време, променя изцяло мирогледа си (а казват че хората не се променяли). Този човек от крайности в борбата си със социализма/комунизма преминава през етап в който осъзнава краха на обикалящото го общество, а след това се заема да допринесе за новият възход на същото това общество. Идеята в тези думи се крие там, че именно след смъртта на този човек си даваме наистина сметка, за какво се е борил през живота си или поне в крайната фаза от него. Няма да споменавам никъде брат му или политиката им през годините, искам да спомена само, как човечността се завръща рано или късно във всеки, а аз имам нужда да вярвам в това, може би за доброто на социума ни.

И да, вярвам, че всеки оставя своето наследство, главно чрез децата си, но също така с отношението си към околните и близките си. Лесно е да се държим грубо и невъзпитано, надменно и егоистично, но въпреки че добрите маниери, етикет и възпитание отнемат малко внимание и усилие, то би било полезно на обществото. Няма да съдя разбира се подрастващото поколение, в кръвта им е сега да изразят емоциите и чувствата си, но обръщам вниманието си към вече от части порасналите деца - В какъв свят искате да живеете?

И не казвайте, че нищо не зависи от вас, точно от всеки един от нас зависи...

За теб

2008-11-13T14:19:00.000+02:00

Аз бях цвете – повехнах
Аз бях слънце – горях
Аз бях луната, но тайно угасвах
За твойте думи, поглед и смях.

Бях и човек, но си тръгнах.
Сега съм просто един сън.
Но чуден, прекрасен – издъхвам.
Във нечии чужди нощен блян.

Ех...
Любовта ни убива.
Тя, тази която роди ни.
Ех...
Ти моя самодива.
Не скитай сама – върни се.

Нека твоят сън да бъда отново.
В света жесток аз да те скрия.
И с приказки, вълшебства – без злоба.
Твоята душа да покрия.

Да бъдеш ти винаги с усмивка.
За себе си, не за тези на вън.
А натъжиш ли се, аз твоето кътче ще бъда.
И ще бягаме, пътуваме – поне още един сън.

Размислите на един нарцистичен егоцентрик

2008-11-04T16:51:00.000+02:00

Глава двадесет

Мислите си че егоцентрикът е доволен от себе си. Че той се взима за центъра на собствената си вселена, и независимо какво се случва около него, той е доволен от постъпките си и не изпитва съжаление и не притежава съвест.

Вероятно този модел би бил прекрасен, а още повече описва много добре причините ни да не харесваме такива хора, но „истината” може да се окаже напълно различна.

Човек не се ражда егоцентрик, а той бива създаден като такъв. Разбира се влияние при създаването му биха могли да имат множество фактори, свързани или нямащи нищо общо помежду си, но в случая разглеждаме по скоро техният резултат. Противно на общо приетото този тип човек е раздиран от много мисли, вероятно и съжаления, но понякога самото безсилие пред това да се противопоставиш на това което си е по трудно. Не е толкова лесно като да кажеш днес няма да отида до този магазин, а аз бих го оприличил по трудно от това да откажеш цигарите.

Както с много неща около нас и към това чувство се привързваме, но както и с много неща, с времето преставаме да харесваме. Често го откриваме у другите, но рядко го търсим в себе си, като се определяме като благосклонни към всякакви външни мнения и толерантни към околните, но всъщност, дали наистина е така?

Дядо ми, бог да го прости, беше един от най-големите егоцентрици, които познавам, и го споменавам в случая поради една причина. Да кажем, че човек успее да разбере че е егоцентрик, какво тогава, да спре да бъде ли? Щеше да бъде хубаво ако е възможно, но реалността е малко по различна. В борбата си с това да преодолее себе си, се среща с всевъзможни чужди измерения на собствената си психика, а рано или късно губи и по някоя битка с егото си, която пък има много силен отблясък върху околният свят, именно защото енергията и се е събирала с времето. Физиците твърдят, че енергията няма начало и край, а преминава в различни състояния. Подобно нещо се случва и с мислите ни и психологическата енергия която или използваме или не. Разбира се тук бихме да говорим за много различни форми на съзнанието ни, но сега аз се спирам върху егото.

Вече споменах, че не е толкова лесно да се надвие, може би защото трябва да преосмислиш начина си на живот и разбирането си на вселената до този етап (това никога не е лесно), но може да се дължи и на друг факт, много по дълбоко в нас, отколкото си мислим. Както вече споменах дядо ми беше изграден от егото си, и дори не винаги през живота си да го е показвал, а от това което знам за него, не е точно така, то може да има наследствена връзка в ДНК-то ни, което малко или много и мен да определя като такъв. Не бих определил това като мое извинение, но това поражда един много сакрален въпрос. Ако съм се родил така, то как бих могъл да го променя? Истината е, че на този въпрос нямам ясен отговор. Може би липсата на отговор се дължи на това, че не съм доказал генетичният произход на „болестта”, но докато изследвам поведенческите модели на предците си, в частност родителите и прародителите ми, то би трябвало да стигна до правдоподобно обяснение за това какъв съм. Да на думи е лесно, но на дела е съвсем различно

От време на време онова малко нещо наречено моя гордост успява да преодолее всички прегради на съзнателното ниво и тогава успява да избяга, като нанася много щети и разбира се още повече загадки за анализ на мисълта ми. Сложното в цялата компилация идва не от това да разбереш дали си такъв, а от това да го промениш, което както вече споменах досега успява да се измъкне от полето ми на влияние.

Има и друго нещо обаче свързано с темата. Егото иска постоянно доказване. Нека го обясним така. Аз постоянно изпитвам приятелите си и най-близките хора до мен за тяхната лоялност, не защото се съмнявам в нея, а защото онази малка част вътре твърди че иска внимание, а разбира се това е един много благоприятен начин да го получи. Понякога съзнанието успява да подтисне симптомите, но често резултата е временен, а силата му след това по-голяма.

Гордостта е болест, а аз страдам от нея. Обяснения имам много, но нямам нито едно правдоподобно, или дори едно което да е проработило на 100%. Досега хипотетичната част надделява, а ако си мислите, че има предостатъчно психологически книги описващи това, да така е, но те описват и множество модели, а понякога трудно се открива конкретният модел или просто той е така изкривен, че дори няма точен такъв.

Битката продължава, но докато продължавам да пиша в тази рубрика, ще знаете, че още не е приключила. Може би някой ден, ще разбера, а по-вероятно е цял живот да не успея да се преборя, но както беше написало едно велико перо: „Хората те обичат заради това, което си, или по точно въпреки това, което си!”

Размислите на един нарцистичен егоцентрик

2008-09-19T14:45:00.001+03:00

Глава деветнадесет

Днес се бях зачатил с един приятел. Не се бяхме чували отдавна и той ми сподели част от неволите и тогава аз казах нещо, което не съм се и надявал, че ще изрека, а именно че единствено чувствата могат да ни изпълнят отвътре и да ни направят цели.

Е няма какво да се лъжем, има хубави и лоши чувства, много от нас ще се оплачат, че им се случват само лоши неща и това поражда единствено негативни чувства в тях, но в крайна сметка, понякога и ние сами не си позволяваме да чувстваме. Дали само хубаво, дали само лошо, наистина няма значение, защото с тях и ние израстваме се превръщаме в това което, сме, а понякога се променяме и към добро.

Е да. Аз не съм точният човек да говори може би за чувства, но пък света е пълен с ирония, може би и аз ще бъда част от нея.

В крайна сметка ще е хубаво да не бягаме от чувствата си, каквито и да са, те ни изграждат, те сме ние...

Размислите на един нарцистичен егоцентрик

2008-09-13T22:29:00.004+03:00

Глава осемнадесет

Има един бездомник. Срещам го по улиците и той е от малкото хора, които ме карат да се замисля. Не защото спирам да поговоря с него, а може би трябва; не защото съм направил нещо за него, а може би има нужда; не защото съм добър човек, а може би не съм и лош; а може би този странник се докосва до това в мен, което не искам да показвам на света.

Седя и го гледам. В тъгата си този човек, какво ли може да си мисли? Какво ли вижда, когато мине покрай някое кафене или покрай някой магазин? Какво ли означават за него стотинките намерени на тротоара или подадени от някой милостив човек? А те са много – милостивите. И някои от тях дават, но защо ли. Не е ли това начина да спасим себе си, да се наречем добри, да се наречем хора? Всъщност за тях ли го правим или за себе си? Отговора е ясен...

Четох го някъде. Преди в един разказ бях намерил точно подобна случка. „Произведението” бе много влиятелно и макар случката с клошара в него да не заемаше ключова роля в разказа, то запомних думите на главният герой. Там се описваше, как очите на бездомника светнали от неговото малко съкровище, а именно дарението. Тогава сърдечно му благодари, а главният участник в историята отвръща: „Не спасявам теб, спасявам себе си!”

Нима добродетелността ни стига до там, единствено да си намерим място в така нареченият рай, независимо от религията ни? Нима можем да направим добро само ако вярваме, че ще ни се върне? Не искам да е така, но може би е вярно. Рядко мислим за тези неща. Натъжаваме се само като го видим и рядко мислим за нещо друго от проблемите в ежедневието ни, а там някъде на вън тези хора ги има и страдат. Чудим се какво да гледаме по телевизията сега, а там някъде някой се чуди какво да хапне и как да се стопли! Не искам да е така и ми е тъжно, не защото не съм по милостив, а защото не мога да им помогна. На тях, не на себе си. Да ги нахраня, подслоня и утеша.

Съжалявам наистина съжалявам, че това е реалността ни. Съжалявам че света се е превърнал в нещо, което не познаваме, съжалявам че не сме хора, съжалявам...

Побългарен боб по мексикански

2008-08-01T17:35:00.004+03:00

Продукти:
около 400гр. Боб (приготвен по традиционната българка рецепта за постен боб – например останал от предния ден)
2 гл. кромид лук
6-7 скилидки чесън
1 пакетче кайма (250 г)
1/4 от шишенцето с чили сос
1/2 ч.ч. домати
1/2 ч.л. кимион (смлян)

Приготвяне:
Нарязаните на ситно лук и чесън се задушават с малко мазнина, добавя се размачканата с малко вода кайма, като се поизпържи, се прибавя чили соса, доматите, кимиона и малко сол. Ври още 5-10 мин. Цялата смес се прибавя към готовия боб и се слага да поври още 5-10 мин.

Допълнителни предложения: Може да се добави и малко царевица от консерва.

Забележка: Желателно е след приготвянето на ястието, то да има по гъста консистенция, но ако ви харесва с повече сос – експериментирайте. :)

А живота трябваше да бъде толкова хубав

2008-07-28T17:08:00.003+03:00

Имало едно момче. То не било по различно от хиляди други момчета на света, но се надявал някак да бъде уникален.

Дошло време и в безгрижният живот на момчето настъпил обрат. Той се бе влюбил. Разбира се не се влюбваше за първи път, но различното в този момент беше, че за първи път разбра, че може да обича по различен начин няколко човека, или че всеки път е различно. Първият му сблъсък с тази човешка болест - "любовта", беше приключил нелицеприятно. Последиците бяха съкрушителни, както за него, така и за приятелите му, а изреченито думи никога нямаше да могат да бъдат изтрити. Грозотата на казаното бе толкова голяма, че дори влюбен отново, той се бореше със себе си отвътре. Просто не се харесваше и разваляше всичко което бе построил досега.

Разбира се времената минаваха и това чувство, което бе намерил отново се засилваше и тогава срещна нея. Тя беше момиче, не по различно момиче от сто други, но му стана приятел. Някой беше казал, че приятелите трябва да са малко, за да са истински и те наистина не бяха и много, но тя седеше до него в дългите летни нощи и слушаше историите му. Слушаше го да се оплаква, колко несправедлив е живота и колко се различавал от всеки един на улицата. Тя слушаше и се усмихваше нежно, докато един ден се случи - целувката. Света отново се завъртя и всичко се обърна. Мислите и чувствата станаха 2 различни неща. Вече не можеше да каже аз обичам нея или друга, защото му се бе случило нещо различно. Той обичаше два пъти едновременно. Да по различен начин, да в едната бе влюбен, но никога не бе с нея и да другата го изслушваше и винаги беше до него. Обичаше и двете, макар да не можеше да си обясни как, нито защо, нито редно ли е. Просто така се случи.

Времето продължи да минава а терзанията не ставаха по леки, нито мислите. Намираше се на "място", където не знае, какво да направи. Не знаеше как да постъпи. Подяволите, та той бе влюбен в една, а беше изпитал нещо към друга... Как е възможно?

Но дойде един ден, много хубав ден, в който дочака отново изгрева и след като той отмина момчето вдигна телефона и набра номера. От там вдигна момичето, което бе с него и го изслушваше през всичкото това време. Излязоха, видяха се, а в края на разходката той и каза. Беше му много трудно, но трябваше да го направи, защото това бе правилният избор, или поне смяташе така. Каза й, че не може да бъде с нея, защото не е готов и не би могъл да я нарани с това да и обещае, че сега я обича а това да не бе вярно. Каза й още, че иска да бъде с друга, но не може и няма да има тази възможност, защото тя не иска, а след това сведе глава и се натъжи. След хилядите въпроси - "Защо?" - момичето си тръгна и те никога не се видяха повече по същият начин. Дни след това тя му прати песен за поздрав. Без думи, само песен. (След години разбра, че е постъпил правилно, но адски болеше.) А песента бе:

- Живота бе несправедлив отново, но нима някой е обещавал да бъде различно? - помисли си той и се затвори в себе си. Любовта му отново огасна с времето. Нищетата превзе света му и той остана сам. Сам в един свят пълен с приятели и врагове.

Минаха години и една приятелка веднъж го попита: - Как можа да нараниш момиче с хубава усмивка?

...А живота трябваше да бъде толкова хубав, толкова хубав...

Макаронена салата

2008-07-28T11:51:00.000+03:00

250гр. дребни макарони
една консерва риба тон
5с.л. майонеза (или една малка опаковка от 125гр.)
Сол

Сваряват се макароните, отцеждат се от водата и се оставят да изстинат. Тона се намачква с вилица и се прибавя при макароните. Добавя се майонезата и солта и се разбърква хубаво. Сервира се веднага.

Предложение: Може да се настърже кашкавал отгоре.

Салата от крастациви по фландърски (Белгийска кухня)

2008-07-22T22:22:00.002+03:00

Съставки:
500 гр. кисело мляко
2 бр. краставици
20 гр. майонеза
1 яйчен жълтък
1/2 вр. копър
Чер пипер
Сол

Приготвяне и сервиране:
Краставиците се обелват, нарязват се на колелца с дебелина един пръст и 10 минути се варят в леко подсолена вода (за мен лично 10 минути са много, опитайте с 5 и ако не ви допадне, експериментирайте с продължителността на варене, при която ви харесва най-много твърдостта на краставиците). Жълтъка, майонезата и киселото мляко и половината от ситно нарязания копър се разбиват до получаване на хомогенен сос, който се подправя със сол и чер пипер (може и бял). Сварените и изцедени краставици се подправят с копър, сол и черен пипер и се заливат със соса. Сервира се топла.

Ориз с краставици

2008-07-22T22:16:00.000+03:00

Дългозърнест ориз се сварява и се измива веднага със студена вода, пресни краставици се режат на дребни лентички и се слагат в ориза, слага се и масло и се запържва за секунди. Прибавя се къри, джинджифил, малко зехтин и ябълков оцет. Половин или една кофичка (по вкус) кисело мляко, малко майонеза, соев сос, горчица, сметана (за дресинг). Всичко на око.

Салата с пине, ориз и ананас

2008-07-22T22:09:00.001+03:00

Продукти:
300 мл сварен ориз (използвам китайски или кафяв)
200 - 300 г нарязано на кубчета сварено пилешко месо (или остатък от пиле на грил)
70-100 г нарязан на кубчета ананас (консервираният е прекалено сладък за мен, може да се замени с прясна твърда праскова)

1 равна ч.л. горчица
1 ч.л. прясноизцеден лимонов сок
150 г майонеза
100 г заквасена сметана (или изцедено кисело мляко)
50 мл шампанизирано вино/газирана вода
Сол
Бял пипер

Къдрава салата за поднасяне
Резенчета лимон за украса

Приготвяне:
Оризът, пилето и ананасът се смесват в голяма купа. В друга купа се смесват съставките от долната колонка. Получената заливка се изсипва върху оризово - месната маса. Салатата се разбърква внимателно. Поднася се охладена, върху измити и подсушени листове зелена салата.

Начини на сервиране:
1. Може да се сложи в голяма плоска чиния.
2. В чаши - за всеки по една.
3. Ако се използва пресен ананас - той се разрязва по дължина на две, издълбава се, месестата част се нарязва в салатата, а обвивката се използва вместо чиния. Красиво и функционално.

Забележка: Вместо пиле могат да се вземат скариди.

Търсене

2008-07-12T17:25:00.005+03:00

Ще се изгубя в чашата с бира.
Снощи пих, днес пак...
Спомена ще удавя с мастика,
С уиски, а защо не коняк?

Ще се изгубя във стихове тъжни.
За да се върна отново аз цял.
Ще плача и смея през сълзи.
Но пред себе си, не и пред тях.

Ще се изгубя в мълчание меланхолично
А после ще извикам едва.
След това ще си долея - „различно”
И ще слушам по-тъжен куплет,
От този и от предните два.

Ще се изгубя в тълпата жива.
Ще ходя, ще търся, ще бдя.
А после ще седна да надникна,
Обратно към моята гнояща душа.

Ще се изгубя сред думи излишни.
Пред всеки, пред мен и пред теб.
За да подредя сърцето си скришом,
И да смета парченцата лед.

Ще се изгуби, но ще се намеря отново.
Все същия, но може би малко разсмян.
Снощи пих, а днес ще пия до дъно
Във чашата да се огледам пиян.

In thay sake

2008-07-10T02:17:00.000+03:00

In thay dreams I dwell
In thay darkness,
In thay light.
In my dreams I remain
A pure man,
Full of lies.

Thay pain I recall.
Thay laughter,
Thay tears.
I gather it for myself
And give no fear.
Nor sadness,
Nor pain.
But laughter through a rainy day.

I thay dreams I dwell
I thay life I shall be
A riddle,
A mask of an actor
Giving passion to your soul, free.

Размислите на един нарцистичен егоцентрик

2008-07-07T13:31:00.001+03:00

Глава седемнадесет

Има много великолепни тъжни истории, изписани и изпълнени с огромна мъка, тъга и чувства, дори непознати за някой от нас. Това не е една от тях. Тази история описва живота, но не е тъжна, нито щастлива, нито реална. Това е една история за един обикновен човек.

Четох малко, може би по малко от колкото бих искал да прочета, но все още имам страшно много време. Написах малко, много по малко от колкото искам да напиша, но все още имам страшно много време. А живота ме дърпа, напред - назад, а аз седя и го псувам. „Успокой се, мамка ти, нека се закрепя!” - но не би. Изгубих се. Не знам кога, не знам как, но изведнъж седях по средата на една тълпа и сякаш не бях там. Или всъщност не знам, може би тогава съм се намерил, но просто бях там, в нищото и с никой, където всичко има значение или може би няма, където една дума е много и всъщност е нищо, най-накрая живота бе грабнал и мен. А толкова се борех! Загубих битката, но спечелих - себе си…

Сам в думите излишни

2008-06-30T16:05:00.003+03:00

Аз съм там,
някъде в тълпата.
Там някъде сред уличната глъч.
Безмълвен бродя, по стъпките на правотата.
Безборбен!
Плах!
… като залязващ слънчев лъч.

Аз съм там,
сред приказките хорски.
С имена вълшебни, но сами.
Дали на бял кон или в просешките дрипи.
Все съм аз, тъй истински и жив.

Аз съм сам,
във думите излишни.
Сам, но с вас във цялата игра.
Разказваме си случки неприлични,
Учещи ни благо, но и зло, в лъжа.

Аз съм там,
пак някъде в тълпата.
На хиляди парченца…
Раздробен!
Родих се цял, но с мисъл за живота…
А ще умра неистово, безбожно разпилян.

Размислите на един нарцистичен егоцентрик

2008-06-27T22:54:00.002+03:00

Глава шестнадесет

Вече дори не ми е необходимо…

Не ми е необходимо да ги кажа, кое ли, ами думите – „Аз знам!”
Минаха годините, в които можехте да ме чуете да ги използвам често, а аз го правех наистина. Просто вече не ги чувствам по същият начин, нито пък я има необходимостта да ги кажа, мисля че остарявам. Но какво да се прави, хората се променят, дори и аз.

Вече дори писането не е толкова лесно, колкото беше. Сега отнема повече време, не само за да кажеш това, което искаш да кажеш, но и да използваш точно подбраният начин. Не говоря за съобразяване с много неща, но говоря за съобразяване с вътрешна нагласа и мислене предполагам.

Но историята продължава…

"Светец"

2008-06-25T22:17:00.001+03:00

„За теб няма нищо свято.
Нито храм, ни хора, ни живот”
Изрече той и ми отсякоха
Душата чак до идният потоп.

И в замъка тъй мрачен
Лицето скита ден и нощ.
Скрит зад облака неясен,
сред хорски хули и злослов.

Размислите на един нарцистичен егоцентрик

2008-06-21T18:47:00.000+03:00

Глава петнадесет

Тишината беше…

Скоро чували ли сте тишината малко преди да изгрее слънцето? Чували ли сте, как тази тишина бавно влиза в стаята и после леко преминава и през вас самите? Виждали ли сте, как тази тишина променя мислите ви, настроението ви, как сякаш без да искате властва над вас? Скоро не сте? А би трябвало!

Чух я! Снощи. Беше прекрасно, беше чисто, бяхме само двамата и тя дойде при мен. Не се страхувах, прегърнах я, посрещнах я като стара позната, която не бях виждал отдавна и тя поседя с мен, помълча с мен, мина през мен, а с първите лъчи на слънцето си тръгна. Не ми бе тъжно, надявах се че ще се срещнем отново.

Скоро чували ли сте тишината малко преди да изгрее слънцето? Чували ли сте, как тази тишина бавно влиза в стаята и после леко преминава и през вас самите? Виждали ли сте, как тази тишина променя мислите ви, настроението ви, как сякаш без да искате властва над вас? Скоро не сте? А би трябвало!

Аз я чух и тя беше…

Мириса на вятъра

2008-06-10T18:11:00.005+03:00

Лица, те са просто лица!
Слепи за мириса на вятъра.
Деца, те са просто деца!
На боговете или на делата им!

Души, те са просто души!
Без сърце, само с лицата си!
Усти, те са просто усти!
Но без разум, само с псувните им!

Съдби, вси до един!
Съдби, във вечното минало.
Лъжи, те са просто лъжи,
и неразбрани истини в „тъмното”!

Това са те във моите спомени.
Просто лица, души и съдби!
И аз съм сред тях – сред моите мистики!
„Мириса на вятъра ти поеми!”

Обречен

2008-06-03T00:29:00.006+03:00

Аз хиляди души пребродих…
Своята разбивах и вилнях…
Парченцата събирах и говорих…
За тъгата, хората, дори и грях…
И страх ме бе – за клетите…
Че виждаха ме – в плен…
Аз на своето съзнание - обречен съм…
Но не на своето – на вашето битие…

Море

2008-05-19T23:37:00.005+03:00

Една жена със хиляди въпроси.
Дойде при мен към края на нощта.
Поиска аз да я повозя,
на лодката, под пълната луна.

Една жена пред себе като огън,
седя пред мене търсеща любов.
Прегърнах я, за чуждо сбогом,
но отговорите не дадох – зов…

зов от вълните се разнесе,
биещи се в лодката сама,
на сред морето я понесох,
към сърцето си изпълнено с мъгла.

„Море, тъй дивно и красиво,
една жена стои пред теб!
Въпросите със сълзи си заливам...
Кажи, приятелю, сега къде?”

Това изричаше девойката,
а аз я слушах мълчалив.
На брега оставих я – помолих се...
Нека срещне момъка красив.

И там на утрото да се събуди,
В прегръдките му, жадните за нея.
Сърца да споделят в съня си,
а на мен да помахат - аз ще им пея, как дивно ще пея…

Направление щастие

2008-05-14T00:51:00.000+03:00

Ято птици, пак тръгнали на юг.
До другото лято във странство.
Бягащи далеч от северният студ.
Във чужди земи – друго пространство.

Но дълъг полет очаква ги горките.
През бури, глад и висоти.
Но щастието гледа ги пропити,
От чудни спомени и благи дни.

И направлението приближава се отсреща.
Ето го, зад онзи ъгъл.
Затопли се сърцето, заедно с кръвта гореща.
Стигнахме – наслука.

2008-05-09T21:28:00.006+03:00

Защо си тъжен приятелю, кажи ми?
Защо наливаш чашата пак сам?
Защо ридаеш с привкуси горчиви?
Защо пак взираш се в мрака вън?

Защо приятелю, защо тъгуваш?
Аз мога ли със нещо да го спра?
Или въпросите ми гониш, хвърляш
Със сладък привкус на сълза?

Ела приятелю, ела подпри се.
Нека моята прегръдка те успокой.
Не говори, а просто се притискай
И ясни сълзи във нощта рони.

И хлипове душата ти да омагьосат.
Цялата отрова да излеят вън.
Приятелю плачи, аз те нося,
Към изгрева, деня, дори към сладък сън…

За хората

2008-05-06T12:24:00.003+03:00

Недей при хората отива.
Те са саможиви същества!
Егоизмът сърцето им обвива,
сякаш са единствени в света!

Но аз обичам ги
и всичките им маски
От глина, сажди и сено.
И аз бленувам ги
и всичките им страсти,
добри и лоши, сблъскани в едно.

You, love…

2008-05-03T20:30:00.002+03:00

Angel!
I’m writing to you, love.
Darling!
I’m whispering you, love.
Heart!
I’m bleeding you, love.
Dark!
I’m wishing you, love.
…wishing you, love…
…you, love…
…love…

Rain

2008-05-01T01:43:00.004+03:00

Let me rain down.
On your pain let me rain.

Let me rain now
On the sand, let me rain.

Let me cry now.
On your broken heart shall I fall!

Let me fall down,
on your memories and last hope.

I am your rain of laughter.
I am the rainbow in the sky!
I am the wind of happiness farther.
I am the warm nature cry!

Нека

2008-04-30T01:08:00.006+03:00

И нека пасажите сами за себе си говорят.
Нека песните изпеят своите думи.
А аз сред хората отново ще мърморя,
предания, легенди, приказките чудни.

И нека мислите ми в редовете вплитат се.
Нека чувствата ми бликнат изведнъж.
На стотици километри, скитайки,
химикалка да запретна в скороглъч.

И думи, думи бързоречни.
Те да огласят нощта!
Със радост в душите ни вечни,
да ни отведат далеч, сега!

Размислите на един нарцистичен егоцентрик

2008-04-29T12:01:00.002+03:00

Глава четиринадесет

Странно е...

Ще попитате кое!

Как да обясня, първо пиша директно в блога и може би ще бъде така от сега натам, пък нека има правописни грешки и нека съм неграмотен, не твърдя, че не е така, но нека бъде това нещо като моят виртуален дневник. Т.е. той е почнат още преди с поредицата размисли и сега просто го подновявам, защото одавна не бях сядал да пиша нещо, каквото и да било.

Странно е...

Странно е това, че колкото и да се пазиш и криеш в дупката си, рано или късно онези малки нещица които ни измъчват по често, се пробуждат и започват да те човъркат. Е аз отново чувствам, даже смея да твърдя, че чувствам най0прекрасното чувство на света, а именно любовта. Лошото е (образно казано), че както често, ако не и винаги има проблеми и не се получава, или поне не както аз бих искал. Всеки упреква ситуациите и всичко и всички около себе си, когато нещо не е по план, е не и аз. Казвам следното чувството е прекрасно, моментното състочние може и да не е, но времето е пред нас и нищо не се знае, дори и да предполагаме, не можем да сме сигурни, затова се наслаждавам на миговете пък и на всичко. Много или някои ме наричат дете или безгрижен. Може би, но надали. По скоро не показвам тревогите си, сам се оправям с тях. Ако това ме рпави дете, то радвам се за себе си :)

Някъде казваха, че автора трябвало да чувства това което пише. Питали ли сте се тогава защо повечето творци са сякаш твърде далечни от нас, може би защото не сме изпитвали същото или времето е различно? Не според мен дори да трябва всичко да бъде изпитано, то дали всеки от нас би имал силата да продължи да изпитва? Не знам, затова просто се радвам че чувствам, това бях загубил последните години, независимо от резултата сега, то аз съм отново, поне малко човек или поне имам едно човешко качество.... Чувства!

Нищожен

2008-04-21T21:06:00.001+03:00

Ха щял да се бори!
Безсмислени изблици на отчаяние.
Щял света да промени, заедно със хората сурови.
Щял нощта да обгърне в светлина.

Жалкото и мъничко човече.
С мечти за правда и добро.
Не знаеш ти какво е вечност,
да се взираш във тъга и зло!

Недей ти живота си обрича,
на лъжовни мечти и копнежи.
Мисли с ума, но действай със сърцето,
За щастието свое, към своите стремежи.

Без край

2008-04-13T19:21:00.000+03:00

Приказка на вечната тъга.
Ода весела в гората…
На тъжно пеещи цветя.
На бурно духащият вятър.

Това обичате да пишете – хора!
Защо си мислите че мъката е ваша?
Със зъби стискате и дърпате,
Към себе си я влачите горката!

Пуснете я да тръгне си – виновна!
Да скита тя сама своят път.
И усмихнете се на бога,
Пък дори на мен, дори веднъж!

И чувствайте вий всичко - безвъзвратно.
Мислете, търсете, живейте дори.
Не борете мъката с лекарство,
Дори със уиски или три.

И вярвайте във себе си и в мене.
Вярвайте в доброто в нас.
Защото дявол съм а стена –
От болка на идващият бяс!

Пеня мислите си със надежда.
Сухожилията ми се скъсаха дори.
А аз не спирам да се боря,
До сетен час – със всички сили!

И Той осъзна, че ще чувства

2008-04-07T20:31:00.001+03:00

Читатели търся!
Читатели на мойте мисли.
Ти от тях ли си, питам?
Би ли живял във мойте четири стени?

Слушатели искам!
Ти ще станеш ли мой слушател сега?
Аз думите стискам…
Би ли откъснал от времето си за нас?

Читателю, любими човече…
Не се плаши от мен във нощта!
Аз страшен съм, справедлив и човечен,
загадка на яве, но имам душа!

Ще поседиш ли при мен, със мълчание?
Не е нужно да слушаш дори.
Разбери ме, не търся внимание,
искам да спася аз вашите души…
… вашите души!

Дори никога повече да кажа…

2008-04-07T20:30:00.000+03:00

Обичам ви, забравям да го кажа!
Може би прекалено често дори.
Обичам ви, сега ще ви покажа,
усещате го, знам, личи!

Обичам ви, задето сте такива!
За туй, че повярвахте във мен!
Обичам ви, ще изричам и без сила.
За туй, че не ми дарихте плен!

Обичам ви като приятели, горещо!
Мой, най-близки на света.
Сълзите ви ще бърша спешно,
а за усмивката ваша копнея.

Помнете го завинаги в душата си.
Казвам го сега от все сърце.
Обичам ви безкрайно в живота си.
Ще сме ние заедно, макар далеч!

Пълнолуние {част четвърта}

2008-03-25T13:01:00.000+02:00

Сияние тъй пищно, дивно.
Сияние на пълната луна.
Докосваш ме прекрасно, силно
И влизаш в мен, като през врата.

Сияние сладострастно, вкусно.
Синьо като красивото море.
Носиш ти пак благи думи,
С привкуса на пяната от лед.

Приятелко сияйна – моя.
Защо прошепна ми в съня?
Да стана да те видя – гола.
И гола истината да съзра.

Че няма ги звездите на небето.
Ти заслепи и техните очи.
Няма я тъгата във сърцето,
А само твойте истини, добри.

Няма я и мъката от изгрева.
Макар да идваш в месеца веднъж.
Няма го съзнанието – бистрото.
Не е отново сам – този мъж.

Здравей и сбогом, всеки месец казвам.
До следващият път в нощта.
Аз хората с думите наказвам.
Но с тебе съблазнявам, мойте сетива.

Здравей и сбогом! До следващият път.
Аз ще чакам жадно.
Здравей и сбогом, подсмихва се светът.
А дъжд заваля, тъй оханно, хладно...

Поезия

2008-03-23T23:06:00.000+02:00

Галактика си, в свят неозарим.
Звезда посърнала в небето пусто.
Една прашинка в есенен комин.
Една сълза, пролята тъжно.

Сияние си бледнеещо във вятъра,
В една душа се пробваш да съзреш
умиращите дни на лятото.
А защо пак сядаш да четеш?

Защо отваряш книгата, тъй тъжна?
Защо прочиташ я - пореден път?
Не е ли минало, та го четеш отново?
Не вървя ли нявга, отново този път?

И мемоарите си напиши с надсмешка.
Думите преплитай със тъга.
А смисъла облей зловещо,
със мириса на радостна душа!

Прашинката

2008-03-21T08:38:00.001+02:00

Събудих се във пепел от цветя.
Листовете гаснеха горките.
Изгоряла бе пак цялата гора,
А с нея и утехата на дните.

Гори прашинко литнала на воля.
Лети над хиляди полета.
Но след време ти при мене спри, те моля.
Да ти върна огъня в сърцето.

Лети изящна и красива,
Като орел, преследваща звездите.
И нека някой те попита -
Къде си тръгнала? - Поспри се!

И хвърляй искрици на хората в сърцето.
На хилядите тъжни, там навън.
И когато огъня ти свърши, ти върни се.
Ще ти даря аз нов, по-ярък и пречистен.

I’m just me!

2008-03-08T13:34:00.001+02:00

A quarter past dead!
Have you seen it up close?
A wet field, all men dead -
Have you seen those?

Past in the present!
Have you seen that?
A minute to heaven,
Have you - forgot?

And the Devil of fire!
Have you seen HIM in me?
A human or an Angel from heaven!
All of those, but who can I be?

Who am I, can you see me?
Dead or alive - or in between?
A shadow or a face, in the night thay dire!
An illusion or real, who can I be?
I’m just me!

Не ще да пиша

2008-03-03T06:28:00.000+02:00

Не ще да пиша аз празни слова.
Нито думи, шепнещи ми вятъра.
Букет от рози пред твоята врата,
аз бих оставил с картичка от Дявола.

Не ще да пиша мисли за добро.
Или копнежи чезнещи със времето.
А ще пиша ази за любов,
Или на тежките ни дни и бремето.

Не ще да пиша радостни беседи.
Нито тъжни повести, сълзи.
Ще бъда себе си, дори проклети.
Обичай ме, мрази ме, бъди си ти.

Ех, ден

2008-03-03T06:13:00.000+02:00

Деня отмина, а нов ме чака,
нощта изпълнена със алкохол.
И пура бясна до мен догаря.
И царя седнал на престол.

Деня отмина, а друг започва.
Със изгрева идващ след нощта.
С кокиче сутрин, на влажна почва,
разхождам аз, босите крака.

Деня отмина, нощта отлита.
Със звезди, но липсва ми луна.
А слънце бледо се облива,
със капчиците утринна роса.

Ех ден, недей да бягаш.
Постой при мен и моите слова.
Аз приказка ще ти разкажа,
постой, поспри, започвам да редя …

Пълнолуние {част трета}

2008-02-25T22:47:00.003+02:00

Живителна сила ти ми дари.
Откъсна ми всичките лоши поличби.
На самотен остров ме подслони,
само с теб и чувствата лични.

Рай на „адските” беседи,
ти откъсна ме от тази глъч.
И поведе ме през тез предели
с буйният галоп красив.

Размислите на един нарцистичен егоцентрик

2008-02-25T22:33:00.003+02:00

Глава тринадесет

Казват, че е лесно да говориш за принципите си, но е трудно да живееш според тях! Може би са прави, но пък, колко ли хора днес живеят според идеали и изобщо се вълнуват от тях? Предполагам не са много защото за да живееш с принципи и възвишени цели излиза доста трудно в нашето общество, а малцина биха предпочели да живеят с допълнително натоварване. Живота ни е достатъчно стресиращ, какъвто е, защо ни е да го натоварваме и с идеали?

Щеше да бъде хубаво, ако имаше повече хора на света с цели по-възвишени от това днес да се нахранят, да изпият поредното питие или намерят поредната курва. Може би дори света би бил по-добър, но уви това не е така и света е това, което виждаме. Често ни се случва да излезем и да срещнем просяк, но какво правим – подминаваме го. Знам защото и аз го правя, но за какво е виновен този човек? Почти за нищо, виновен е единствено, че е загубил вяра в хората и сега се лута между мислите: „Как ще преживея до утре!” и „Няма ли да умра по скоро!” Тъжно може би, но го подминаваме с погнуса и си казваме добре, че аз не съм така, а това не е нито хуманно, нито добродетел на нито една човешка религия!

Хората нямат вече идеали, нито морал. Живеете за да умрете. Тъжно е …
Затова утре, когато станете, не подминавайте просяка и не гледайте само как да се натъпчете, защото живота е многолик, но човещината има един образ …

Размислите на един нарцистичен егоцентрик

2008-02-25T22:16:00.005+02:00

Глава дванадесет

Къде отидоха добрите стари времена, когато музиката значеше нещо? Когато това което пеехме беше това което чувствахме и парите имаха значение единствено за това как ще стигнем до следващият град? Какво стана с енергията идваща с падането на нощта? Къде отидохте?

Прибирате се вечер след работа, кучето ви посреща на вратата, за да го изведете, а на вас единствено ви се пие едно голямо и искате да се излегнете на дивана и да си изгледате сериала по телевизията. Къде отиде усмивката която излизаше именно с падането на нощта, знаейки, че ще се случи нещо „диво”? Няма я! Но защо? Едно време беше различно - бяхте млади.

На моят син

2008-02-25T15:03:00.002+02:00

Под щастлива звезда си роден,
никога не го забравяй.
Там горе от боговете скроен,
но разхождащ се тук на земята.

И слънцето за тебе свети,
а заедно с него и луната.
Музиката им възхваляват поети,
а ти свириш я на хората в душата.

Вятъра повява за теб.
Донася спокойствие, сянка.
А аз баща ти, поет.
Ти пиша стих, достоен дори за Сатаната.

Расни в радост и мъка,
всичко ти сам изживей,
защото няма съвет, нито поука,
която аз да дам, по-добре живей.

И не бързай, света да напускаш,
много има, какво да дадеш.
А след време ще се обърнеш с въздишка
и ще кажеш: „Той живя с копнеж!
Това бе ти тате, ти ми показа света.
Научи ме да го обичам и тача,
Като мъничко цвете
Или нежна, красива жена.”

Just passion ...

2008-02-19T00:12:00.002+02:00

Passion for life in your eyes.
That’s what I find within you.
A reason to be happy, not cry
hold you, adore you, believe you.

Just throw the dice

2008-02-18T01:29:00.003+02:00

I am a man of many faces,
A mystery of many truths to be told.
A plain story, going from A to Z
And a stranger to the world you all know.

I am a man of so much passion
Just like a fire in a falling rain.
Not just a man, but a myth of sarcasm,
Or a reflection of all human pain.

I am a creature of good and bad.
A mirror of a soul big as a star.
I am a riddle of one mad mind
Solved and unsolved, at the same time.

I am all and nothing in the universe
Just a light on the night sky
But full of dreams, almost visual
A mist in the light and flower on ice

Just throw the dice …
Just throw the dice …

All mine

2008-02-16T01:28:00.003+02:00

Do you see my hand?
Just wave to it!
Do you see my heart?
Bleeding…
Drink from it!
But can you see my soul?
I want it all, just for me, my soul!

Ти ме научи

2008-02-07T22:02:00.000+02:00

Ти научи ме, как да се усмихвам,
без причина, просто ей така.
Хубавото да виждам, без да питам,
на живота да се радвам от душа.

Ти научи ме, какво е оптимизъм,
любовта човешка, както и сълза.
Ти научи ме, какво е да обичам,
доброто и лошото, както и света.

Ти показа ми, какво е туй сърцето
и как то искало своето без спир.
Как слънцето заменя луната на небето
И как редуват се спокойствие и пир.

Riddle

2008-02-03T03:12:00.001+02:00

I have no place here.
I don’t belong among you.
I am a child of people’s fear.
A myth, a legend or just the truth.

I am of no interest to the world.
Just a feather fallen from the sky.
I’m in your mind and your heart too.
So, what am I? What am I?

Черният принц се завърна

2008-02-01T18:51:00.000+02:00

Черният принц на самотата се завърна.
Посрещнах го във мен, както всеки път.
С братска обич, горещо го прегърнах:
Добре дошъл, владетелю велик.

И огнен дъжд от небето се засипа.
Пропасти дълбоки никнеха навред.
Земята се разтресе, лавата излиза.
И тръгна към земята дяволската пещ.

Дим задушлив небето замъгли.
Слънцето горчиво скриваше се в сажди.
Черният камшик светлината скри.
Пристъпи лорда сам, в кожени одежди.

На жребец от огън той идваше гордо.
И с меч от мълнии, здраво скован.
Пристигна и изрече с гласа си злобно:
„Приветствам те отново в царството АД!”

И писъци женски навред се разнесоха.
А аз стоях пред него безмълвен и прям.
Цигара запалих, питието допивайки.
Усмихнах се подло: „Добре си дошъл!”

10.12.2007

Последно наздраве!

2008-02-01T18:49:00.000+02:00

Когато умреш, не ще скърбя!
Приятелю, когато починеш, няма да съжалявам!
Не ще заплача, сведа глава!
А с усмивка за сбогом аз ще ти помахам!

Приятелю, заради смъртта няма да посърна!
Случайността не ще проклинам нивга!
Ще запея и високо чаша ще вдигна,
в твоя чест, за последно аз да те прегърна!

И черното не ще да облека!
За мен този ден празник ще бъде!
Че живяхме двама, в Ада на таз земя,
но през Рая веч гордо ще тръгнеш!

Наздраве!

04.12.2007

Копнежът на Дявола

2008-02-01T18:35:00.000+02:00

Изгонена от рая,
накрай света стоиш.
А аз във ада гния…
Огньовете си подмладих.

Ангелско лице…
крилата на богиня
украсяват твоите рамене
и носят твоята магия.

А Дявол ме нарекоха,
жестокост да творя.
Сърцето ми обрекоха
да чувства само самота.

Летиш и вярваш,
хорските души, че ще промениш
и във божествените двери
техните души да преведеш.

А кладите си аз подклаждам.
Ледове сковавам в тяхна чест.
Греховете им насаждам,
а надеждата им гася като свещ.

Но ти си ангел,
гледам те с неспир.
Ех, да бях човек,
би ли дала Нам от твоя еликсир?

Любов, ми казват, го наричали.
Обич силна, по-гореща и от пещ.
И цял живот за нея били вричали.
За страст, копнеж, дъха ти свеж.

Би ли дала обич и на Дявола?
Би ли променила го и би ли могла
да покажеш му кокичета
на натрупани със сняг поля?

Огньовете му би ли угасила
с силни бури, ветрове, порои?
Ледовете би ли разтопила,
с топли думи, мир, покой?

Ангел мой, за теб греха си бих предал!
Бих започнал да обичам дори човеците!
Сърце да имах, цялото бих ти дал!
За миг да погледнеш отвъд обетите!

И ада сам дори ще разруша!
Занданите камък подир камък аз ще срутя!
Оковите ще заровя дълбоко в пепелта!
И душите, хорските, ще пусна!

За твоята любов копнея аз!
Там, от началото на дните!
Да ме погледнеш през прахта,
да се усмихнеш и да кажеш:
- Аз обичам те!

19.11.2007

„Молитва”

2008-02-01T18:32:00.000+02:00

Молитви аз към теб не изричам.
Хуля те, "законите" пристъпвам всеки ден.
Грешник съм пред тебе, не отричам.
Боже мили, храмовете ти за мен са плен.

Църквите ти - сгради безподобни.
Затвори на вярата - няма я във мен.
Духовници – адски вестоносци.
Приказват, пеят, но не вярват в теб.

Боже мой, недей да ми прощаваш.
Ти можеш, знам, за всяко богохулство.
Аз в теб не вярвам, недей да съжаляваш.
Човек аз бях, но ще умра животно.

И горд съм, арогантен, не ме е срам дори.
Постъпките си преценявам, а за грешките си ти.
И в ада бях, дявол ме нарекоха.
Като ангел полетях, но бързо ТЕ ме свлякоха.

Пороците човешки, аз имам власт над тях.
Сказания, лъжи, гротески да промълвя не можах.
Затова и теб сега не лъжа, грешен бях, но прошка не ща.
Нека гордо живея, но без едно не мога на света.

Чедата ти, са груби, безразлични, жестоки дори!
Мразят се, избиват се, дали по твой закон, ти кажи?
Но говоря с тях, изслушвам ги, мълча.
Без едно не мога, Боже, и това е да живея аз без обичта!

И ето я молитвата ми тази вечер.
Вярата ми във душата надникни.
Ако видиш я, върни в сърцето си…
А Дявола от мене поздрави…

Амин!

17.11.2007

Разходка с Данте

2008-02-01T18:30:00.000+02:00

Приказка за клоуни, манежи, смях.
Представление за маските човешки.
Дресура, камшици, зверски страх,
на хора във тълпата лицемерни.

Ридания, викове, копнежи,
душите им копнеят пак за Бог.
Огньове, остриета, кървави стремежи,
изяждат се без вопъл, зов!

И болка Данте ви показа.
Разходи ви сред пламъците вечни.
Червеи, окови, ледена омраза
Със мирис на разлагащи се „вещи”.

Видяхте пъкала със очи от болка.
Вкусихте цената на греха си.
Помирисахте, усетихте, но без упойка
черните цербери бесни.

И хапаха ви, костите хрущяха.
Молихте се, но късно бе, уви!
И тогава с ледения дъх на вятъра,
събудихте се, кошмар май бе… Мерси!

08.11.2007

Минало и бъдеще

2008-02-01T18:24:00.000+02:00

Минало и бъдеще преплитат се в едно,
тук, на края на сърцата ни.
Две души прегръщат се в деня,
но едва докосват те телата си.

Бъдеще и минало на куп,
в спомените, да, тези белите.
Отвличат мислите и хоп,
започваме да плачем в неделите.

За минали, загубени любови,
за хората, обичани от нас някога.
За мама, татко подсмърчаме със сополи
и бършем ги с ръкава всякога.

Защо винаги така се получава?
Питаме и ние като хората отсреща.
Защо любовта никога не продължава,
вечно както се кълнем на първа среща?

И липсват ни хора, случки и беседи.
Споделяме тъгата си със самотата.
Защо никой от нас сега не говори?
Защо мълчим и слушаме пак вятъра?

Гледаш ме в очите, да, тези бистрите.
Сълзица виждам в твоите отсреща.
Кажи ми, мила, кажи за хидрите,
кое накара те да дойдеш днеска.

Нима светът ти пуст е?
Мълчанието ми дали успокоява те?
Съвет ли търсиш или усмивка?
Докосване, край на страданието?

А очите ти, прекрасни са!
Вали във тях от моите сълзи.
Прегръдка, мъничка усмивка,
подарявам ти, а сега върви.

И стана ти безкрайно лъчезарна.
На мъглата отвън се усмихна.
Прогони с кърпичка сълзата.
Обърна се, погледна ме и се закиска.

04.11.2007

HalloweeN

2008-02-01T18:16:00.001+02:00

Вси светии, нощта на зверовете.
Джак се смее във съня.
Вси светии, нощта без боговете,
духове и сенки властват над града.

Елате, подчинени мой,
това е нашият карнавал.
Нощ на демони и вой,
излезте сенки от прахта.

Кладите таз вечер ще ни осветяват.
Духове човешки, върнали се след смъртта.
Джак, приятелю, изчакай,
нека чуя твоя смях, смразяващ техните сърца.

Вещици, гробове разкопани,
скелети по улиците бродят.
Това е нощ на всичките капани,
детски сън, смърт и огън.

Празник е, лицата осветете.
Нека като сенки поиграем там навън.
Нощ на демони проклети,
с костюми хорски да се веселим!

31.10.2007

За миналото

2008-02-01T18:14:00.000+02:00

Да върнеш назад живота ти не пожелавай.
С добро и лошо той те направи каквато си.
Със надежда в утрото се озарявай.
Със спокойствие след залезлите слънчеви лъчи.

И времето минава, в радост и тъга.
Това е свещеният ни низ човешки.
С усмивка приемай всяка новина.

Не зависи от нас, какво другите да правят.
Властваме единствено над собствените си дела.
Грешките ни учат, приятелите ни прощават.
А дявола ни чака там отвъд света.

Стани и продължи с усмивка.
Недей тъгува за миналото в този ден.
То няма да се върне нивга.
Но от теб зависи щастието ти в утрешния ден.

(Посветено на всички срещали трудности в живота и пожелавали да върнат времето назад. В стиха са изредени мисли на много други хора и различни по давност във времето, чували сте всяка от тях, аз просто ги подредих по този начин. Не можем да върнем времето назад, можем единствено да почнем от начало!!!)

29.10.2007

За мама и тате

2008-02-01T17:58:00.001+02:00

И двадесет и четири години минаха.
Все заедно ви виждам всеки ден.
Толкова лета отминаха.
Толкоз ядове, неволи, но и радостни...
…прегръдки потъващи във плен.

Децата ви пораснаха,
поеха смело своя път.
Научихте ги да обичат,
да се радват на света.

А сега е вечер,
както толкова много преди,
когато вие с пръстени обрекохте
да сте щастливи, заедно завинаги.

И двадесет и четири години минаха.
Не по - стари, по - мъдри сте сега.
Ние, децата ви заминахме,
но помнете, ще сме винаги със вас във мисълта.

И мислим за вас безспирно.
Обичаме ви, това искахме да кажем точно сега!
И надяваме се, след още толкова години
да гордеете се вий със нас пред всяка срещната душа!

(На този ден преди 24 години.... Обичам ви!)

23.10.2007

Плам

2008-02-01T17:56:00.000+02:00

Пари по устните ми…
Тъй сладко докосваш.
Гали, не спирай!... Екстаз!
Капва на гърлото ми…
Пламъка парещ разхождаш.
Гори, пали, ах… Страст!

Хлад, ах, хлад ми донасяш.
Кубчета лед, топят се! Разкош!
Усещам духа им, целуваш ги още!
Вкусваш. Разкъсваш, разпаряш със нож…
Ах, капка, гореща, прохлада,
погали гърдите ми… Наслада!

Ухание, повей, дъх на сатен.
Мелодия звъни, не, недей…
Галиш душата, сърцето, сетивата.
Отнасяш тялото далече във плен!
Със сладко предчувствие… Ставай!
Полетях, изгорях изгарящо студен!

19.10.2007

Без запетаи

2008-02-01T17:49:00.000+02:00

Ето днес дори не ползвам чернова
Не драскам думи редове
Не пиша запетаи
Няма редакция за тези стихове
Това са те избликнали в сърце

И казваме че хората нещастни сме
Оставяме чувствата да властват над нас
Гняв и болка радост и тъга
Те управляват нашата съдба

Защо

Защо им позволяваме на тези господари
Да казват кое е право и кое лъжа.
Защо не спираме телевизора след слави
А продължаваме да мислим във нощта

Защо ли се наричаме дори и хора
Какво човечно има в нас
Дори да не искаме се нараняваме
За едната простичка игра

И спрете да играете тази пиеса
Музикантите дори остаряха
Погледнете дъжда той с нова одежда
утре ще облече и донесе радостта

10.10.2007

Аз пак живея

2008-02-01T17:46:00.000+02:00

И днес ще спя, пак ще пътувам,
в друмища облени в красота!
Аз пак живея, не ще погубим,
мириса на цъфнали цветя!

Върви напред, поляната зелена
докосва те със своята душа!
Върви напред, дори без поглед
обърнат пак към пропастта!

И пътища недей ти следва,
следите свой остави!
Там където си погледнал,
малък славей ще блести.

С песента си ще те доближава
погледа по светъл пак ще заблести.
Слънцето усмихнато дочаках,
за да мога пак да кажа – Аз съм жив!

22.09.2007

Усмивка за непознат

2008-02-01T17:41:00.000+02:00

На вън е тъжно и мрак витае,
нощта тъй бързо спусна се в съня!
Звезди изгряха, дъжда ухае,
пей и ти намокрена трева.

А, ето съмва се, деня очаквам…
Хей ти страннико мълчалив!
Усмихни се малко, събуди се!
От днес нататък ти бъди щастлив!

21.09.2007

Тайни под звездите

2008-02-01T17:34:00.000+02:00

Бряг..

... море...

летен бриз...
... ухае на съблазън...

прохладно щипещо...

... небе

топъл пясък...

... две

тръпнещи ръце...

... очи и блясък

танцуват чайки...

... галят последни лъчи

облачета дивни...

... за последно махат

преди залеза...

... да скрие

техните ръце...

... Парещи устни

изгарят тела...

... две сърца бият
в едно...

... Звездите над тях

тайните пазят...

... за тишината

пронизана с грохот...

... от две тела пълни

със страст и любов!...

... Пясъкът попива

стоновете и смеха...

... и светът не съществува,

те са целият си свят!

13.09.2007

(инспирирано от болните съзнания на Ника и Дявола) ;););)
(на песента ни: Ти си луда - аз два пъти!)

И Тя продаде душата си на Дявола!

2008-02-01T17:29:00.000+02:00

Целуни ме с вековност,
от мъдростта си ми влей,
нека бъда и Демон и Слава.
Грешна съм - да! Утре първа
ще търся вратите към Ада!

Това каза тя и мъглата се спусна,
гласът й отекна сред нощната глъч.
И усетих я как докосна ме с устни,
как тъмнина озари пак нейния лъч.

И тогава ми даде всичко в замяна,
целият свят подари ми за миг
и от този миг вече знаех, че мога
всичко да имам, само не и любов!

Подари ми ти, мила, подари ми душата си!
Ще я пазя навеки в зандан
и когато я търсиш - помоли се на Дявола,
той целува веднъж и до край!

Изтри всяка сянка и болка от мен,
лукавство ми даде и сила да мога
по пътя към теб без страх да вървя,
достойна да бъда пред твоята порта,
от този ден да съм грешна жена!

13.09.2007

(инспирирано от болните съзнания на Ника и Дявола) ;););)
(на песента ни: Ти си луда - аз два пъти!)

Ледена кралица

2008-01-31T23:39:00.000+02:00

Врата изскърца! Влизаш ти!
В тази стая, ледени покои!
На леден трон, сред хорските души,
издига се мътно силуета мой.

Приближаваш плахо с разкъсани одежди!
Издигаш нежно разплаканите си очи.
Поглеждаш сянката с перелина черна
минават в мислите ти въпроси хиляди.

Стъпало по стъпало изкачваш се нагоре.
Все така безмълвно аз седя пред теб.
Наоколо търкалят се все ледени окови,
но изпълнена с увереност вървиш напред.

Ето те изправена на върха до трона!
Изправям се и аз, за да те посрещна.
Издигам ръка със пръстени окичена,
а ти целуваш я в светлината приглушена.

Като господар на това кралство те приветствам
с ледени цветя, а снежинки нежно заваляха.
Покорна си, прегръщам те с разтворени обятия.
Жена красива, кралица ледена, но плаха!

11.09.2007

Дяволска съблазън

2008-01-31T23:36:00.000+02:00

Не ме вини, сърце аз нямам?
Чаша с вино, на половин изпита,
с измама пълниш я, но аз не ти прощавам.

Не стой тъй тъжна!
Моята душа не плаче за хорски мъки,
а дарява ви със греховност тъй сладка, чужда.

В тъмнината плачеш!
Съвземи се, мойте слуги за теб дошли са.
В недрата адски, мойте милувки пак ще вдишаш!

Аз сладък плод съм!
Ела откъсни ме, нека целия живот да ти даря…
Този нежен писък неустойм е, дори след хиляди години сън.

Ела момиче!
Погледни във кървавите ми очи.
Поеми си дъх и ми кажи - Нима не ги желаеш ти?

***

А, ето те, стоиш сама!
Съблазън дарявам ти вземи я със страстта…
Сапфири, изумруди, брилянти, за теб са...
…Ето ти сега и самотата на сутринта!

27.08.2007

На край света!

2008-01-31T23:35:00.000+02:00

Тъмна стая на край света.
В камината пламъчета си играят ведро.
Нощта е ясна, но няма пак луна.
Щурчета чуват се в сумрака съкровено.
…
Да, прозореца отворен е,
аз слушам ария велика,
на природата със нейните блага
и на нощта в очарование обвита.
…
Звездите светят в небосвода блед.
Пристъпвам леко да не го събудя,
този леко видим силует,
стои той там, не мърда….
…
Последна крачка през вратата правя.
Ето, вън съм на концерт поканен.
А сянката избяга и остави ме
да бдя напълно аз нехаен.
…
Ето прага на гората,
Вълчи зов долавям от далеч.
Стъпвам бос по свежестта на тревата.
Хладен повей обгръща ме с копнеж.
…
Дървета сиви, с пурпурни листа.
Цветове красиви, някак си изящни
са те на глуха светлина!
Странни силуети пак неясни.
Поляна чиста росата освежи.
Вечерницата все тъй ярко свети!
Самодива с прелестни коси,
пребягва плахо в неясните беседи.
Безсилен съм пред тази красота.
С танц нимфата при мен се спиря
и изтръгва ме от мойта самота,
дарява ме с капка от свойта жива сила.
И любим се сред голите звезди.
Политаме далече над бурните морета.
Отвежда ме през бляскави дворци.
Дори облада ме нежно, яздейки комета.
Ледовете на севера ми подари.
Планините на изтока заедно открихме.
С валс горите западни пресътвори.
Пустините на юг с любовта си наводнихме.
Летяхме, любихме се, плакахме.
Света видяхме в смеха ни променен.
Нощта отива си и двамата разбрахме.
Започваме на чисто от следващ ден.
…
И ето изгрева посрещам.
Дима заменил е пламъка игрив.
Прозореца е тъжен, нима бленувам?
Дали заспал бях, или сега съм ВЕЧЕ ЖИВ?

19.08.2007

Добре дошли

2008-01-31T23:33:00.000+02:00

А ето ви, добре дошли!
Седнете, ще сте тука дълго.
Не мила, недей се тревожи.
Има обич дори да бъде трудно!

Сега самотни сте, това го виждам.
Нима очаквате да ви помогна аз?
Нима не виждате аз Дявол съм, убивам!
Човешки чувства нямам аз към вас!

Но въпреки това в моя свят нахлухте.
Младите сте да бродите със мен.
Постойте, помислете, а утре сутрин,
С изгрева ще ви подаря и новият ви ден.

Добре, казват: „Дявола жесток е!”
Но чуйте от самия него тез слова.
Света е хубав, пътя ви е дълъг още.
Извървете го със гордо вдигната глава.

И ще дойде време, след много изгреви велики.
Може да се срещнем пак!
Но казвам ви, обичайте се вий самите!
И ще ви прибере след време Рая благ!

17.08.2007

Не съм поет

2008-01-31T23:31:00.000+02:00

Не съм поет, поезия не пиша!
Не съм поет, не мога да творя!
Не съм поет, не думите избирам!
Те избират мен пред листа във нощта!

Не съм поет, не ща да ме четете!
Не съм поет, вии мислите ми забравете!
Не съм поет, психиатър или разбирач!
Аз Дявол съм, далеч от вашата глъч!

Не съм поет, сбогом ще ви кажа!
Не съм поет, щастие сега ви пожелавам!
Не съм поет, не ме търсете сред тълпата!
Сбогом, до чуване във книгата ми …
… още за вас непозната!

06.08.2007

Нищо лично

2008-01-31T23:30:00.000+02:00

Това е просто секс, нима не виждаш.
Името си дори няма да ти кажа.
Днес съм твой, а утре сутрин тръгваш.
Нали не очакваш аз да се обадя?

Това е просто нощ, със нищо не е по различна.
Аз съм просто следващия в твоя „нов роман”.
Ще взема туй сега, което никой пак не вижда,
а утре като станеш, ще съм някъде пак сам.

Не искам ти да ме поглеждаш.
Очите ми недей запомня за напред.
Недей с надежди да се вглеждаш.
Не съм за тебе аз човек.

Сега лежи, недей да мислиш.
Това ти искаше, ще ти го дам.
Малко ласки, а утре скришни,
ще бъдем непознати там навън.

04.08.2007

„Щастие”

2008-01-31T23:29:00.001+02:00

Възхищавам се на певеца отпред.
Поредна радостна песен запява.
Сред публиката стоя – аплодисмент –
Това, за творбата, този поет заслужава.

Някога бях като него,
там, преди много луни.
С надежда хората гледах,
минавах през много съдби.

Сега е друго, май остарявам.
Но пак песента слушам, на бара стоя.
Питието допивам, а стара китара,
Разкъсва тя нежно пак моята душа.

Пурата догоря, бутилката свърши,
вечерта отлетя със своя летен воал.
Публика пляска, а аз се намръщих.
Толкова щастие къде бях пропилял?

04.08.2007

Скорост

2008-01-31T23:28:00.000+02:00

Със скоростта аз се раждам! Живея отново!
Адреналина разбързва моето сърце!
На пътя се чувствам по силен от „него”.
Газта ще настъпвам, пък нека ме спре!

Там далеч, със бясна надежда,
ще избягам от теб, от мен и от „тях”.
Пък нека се питат – кой там поглежда –
ще карам, летя, не, не ме е страх.

Но магистралата свърши, скоростта отшумя.
Нощта ни прибира във своята прегръдка.
Сега е време за други дела,
а утре сутрин, непознат съм, отново препускащ.

03.08.2007

Аз искам да пия

2008-01-31T23:26:00.000+02:00

Аз искам да пия, сега!
Налей ти бармане до горе.
Недей да питаш за дела.
Сипи да пия, не да споря.

Аз искам да пия сега!
Чашата до горе доливай.
Аз искам да пия тъга.
Спомени на парченца разбивай.

Аз искам да пия сега!
Не ми трябва дори компания.
Не искам да помня нощта.
Да пия, да пия желая!

Аз искам да пия! Налей!
Не питай какво, уиски ще пия.
Наливай, наливай, недей,
недей да ми казваш ти стига.

Аз искам да пия забрава!
Недей да напомняш деня!
Наливай, наливай проказа!
Наливай, пък нека умра.

Аз искам да пия! Недей да ме спираш!
Дръпни се от пътя, ще си сипя и сам.
Аз искам да пия, нима ти не виждаш?
Бутилката остави, ще пия пак сам!

02.08.2007

Турне

2008-01-31T23:25:00.000+02:00

Навън е тъмно, концерта свърши.
Грима е време да сваля.
Тълпата вика! Критик се мръщи!
А толкова е тъжна песента.

В следващ град, на друга сцена,
грима отново е на мен.
Сама китара, а после а капела,
пред разни хора пея всеки ден.

Дъжда вали, турнето продължава,
място подир място посетих.
И на пътя дълъг автобуса заминава,
с една китара, с мелодия и стих.

И карам пак по пътя прашен.
С мотора бързам към страстта.
Грима изтрит е от дъжда неясен!
А в залеза размива се смеха!

02.08.2007

Елате при мен!!

2008-01-31T23:24:00.001+02:00

А вие сте хора, по улицата се скитате.
Погледа ми ви плаши, далече отлитате.
Не съм аз за света, ще го променя
за себе си изгоден него ще наредя.

Нямам жалост, любов, нито срам,
арогантност, презрение паля.
Не ми пука, на кой какво ще дам,
но знам какво ще взема АЗ на края.

Душата си бяла, всеки сам от вас ще даде
Ще занеса ги при мен под земята.
Не ще бъдат никога радостни кат малко дете.
Само болка и скръб те ще тачат!

Да зъл съм, да мразя доброто.
Но нямам страх от света.
Проклинам единствено Господ
Че бяхме с него - ръка за ръка.

Вървяхме, а Дявола смешен,
Подскачаше той бледо след нас.
И господ ми каза: Човече,
не си го заслужил, но ще страдаш за тях.

Добре - отвърнах - в страха им човешки
ще стана и демон проклет.
А ти Дяволе клети,
пази се! Да не те застигне моя гнет.

Ще паля, разделям, убивам
Едно живо дете не ще спася.
Една жива надежда ще скрия
Далеч от хорски сърца.

И бягайте демони, хора,
Бягай дори ти Бог що се наричаш.
Не ме е страх от Пъкли и Злоба.
Цял живот в тях аз се скитам.

И нека гнева ти да видя!!!
Какво повече ще сториш на мен???
Загубих всичко завинаги
Сега моята присъда за вас е – елате при мен!!

01.08.2007

Нима не ни интересува???

2008-01-31T23:22:00.000+02:00

Един самотник в парка, един просяк с китара на колене.
Седнах до него да послушам, какво ще каже, вървим ли, накъде?

Светът се променя, песен за минало запя в нощта.
Песен за радост, любов, изгубени в прахта.

Война и смърт, прокрадваха се в неговата уста,
но бича за света наричаше го той – Глада!

Континенти, нации, народи прекланят се пред този звяр.
Погубени са те, а ний нехаем! Това ли заслужаваха за дар?

Казваме си, сами не можем тази зла участ да победим.
Но нима никой не го интересува? Нима никой там не бди?

МОЖЕМ, вярвайте! Ще стане! Просто трябва да се съберем!
Глада злокобен ще накажем! Веднъж завинаги ще го погребем!

Но трябва да сме заедно, да мислим здраво, усилия непосилни да вградим.
Само желанието ни е достатъчно и ще бъдат вечните щастливи дни!

Може някой да се смее, я пък този, къде тръгнал.
Да не мога сам да сторя, но апелирам вашата жал.

Никой това не заслужава, а ние можем да го променим.
Нека им дарим ний хляба, вярата в доброто да им съхраним.

Малък човечец с една китара и без мечти.
С малко надежда, че някой друг над него ще се смили.

Малък човечец, който никой не вижда.
Сянка в ъгъла с очи, пропити с милион сълзи.

Седя и думите му слушам, а дрехите ми скъпи,
дъжда попиват, капка подир капка, таз тъга.

Блажен може би ме те наричат, но ще помагам аз до край!
Дори и сам да падна без победа, поне ще съм опитал да постигна – РАЙ!

01.08.2007

Песен

2008-01-31T23:20:00.000+02:00

Сега седя и музиката свиря,
поредна песен композирам в нощта.
Но няма тя да е балада тъжна,
напротив, дивна ода, плам, за радостта.

А хората мъката ги е обзела,
но не е само тя на таз земя.
Има толкова красиви рими,
не може да са само за една тъга.

Куплет, а после припев,
лек лиричен пак нюанс.
После соло и отвличам
мислите ти в този транс.

Там за елфите красиви,
за езера, гори и небеса.
Пак ще пея стихове игриви,
техен спътник ще бъде любовта.

Седя и пиша, нота подир нота.
Свещта ми почти догоря.
А песента не е дори готова,
малко липсва да е съвършена тя.

Остава ТИ да я изслушаш,
да проникне вътре в твоята душа.
Да запееш строфите и видиш,
радост ли е, или измамна доброта!

31.07.2007

Малките неща

2008-01-31T23:19:00.000+02:00

Какво са туй малките неща?
Леки капки във морето.
Безкраен океан намират вън сега,
през бури те са стигнали сърцето.

Какво са туй малките неща?
Нощни пеперуди крехки.
Днес се раждат а утре сутринта,
забравата поглъща ги навеки.

Какво са туй малките неща?
Кокиче бледо сред поле от рози.
Надигнало то скромно своята глава,
дори за миг да бъде в концерта с „виртуози”.

Това са туй, те, малките неща!
Частици вдъхващи надежда!
Изгрева и залеза, приятелски дела,
една усмивка на непознат във рейса!

29.07.2007

ТаланТ

2008-01-31T23:18:00.000+02:00

Не мисля, че със талант аз пиша!
По-скоро с усещане за „светлосянка”.
Чувства, сънища и мисли,
на живо или пък в дълбока дрямка.

Не се стремя аз думите да подредя,
да нижа ги, за да бъдат те изящни.
Това са просто моите слова,
живи, дишащи, понякога неясни.

Ръцете там пред листа онемяват,
нямат власт над своите дела.
Разум и сърце се надпреварват,
кой пръв да пише стих сега.

Душата ми в стиха един вие не търсете,
сред много строфи се простира тя.
Безброй изписани куплети прочетете,
частица във всякой оставила сама.

Знам, че трудно сега съм разбираем.
Може би, дори не се стремя!!
Обичам аз да бъда мъничко потаен.
На вашето прозрение оставих „смисъла”.

27.07.2007

Кога те аз открих?

2008-01-31T23:17:00.001+02:00

Кога те аз открих?
Проникваш в мен като стрела.
Сънищата ми дори владееш,
мисли, чувства и слова.

Разхождаш се дълбоко в мрака.
Бавно крачиш в моята душа.
Смеха ми, устните, делата,
накара те да правят това, което пожела.

Помислих аз, ще се откажеш,
не пускам никой вътре в мен.
Но продължаваше да крачиш
и бродеше дълбоко ден след ден.

Вътре сред цигарен дим и алкохолни изпарения
една сълза да видиш не успя, нали?
Потърси трепет, любовта, дори и хорските вълнения,
дълбоко бях заключил ги, уви!

Огънят, който носиш, не запалвай,
с надежда няма ти да срещнеш радостта!
Не ми и пука, не забравяй,
безпредметни ТЕ се скитат в мисълта.

Там, сред черните зандани,
тъмници влажни властват над света.
Но идваш ти и с благи думи,
закърпваш бавно дупките с огледала.

***

И днес седя, и днес ти бродиш,
не мога да избягам аз от теб.
Не ти ли писна да се ровиш?
Не ти ли писна само гнет?

Но ти тъй гордо продължаваш,
място подир място съхрани.
Вратите стари ти отваряш,
след теб оставяш ги отворени, нали?

Наздраве! Скитай като искаш
в тази пустош, ледник стар.
Алкохолен сън си, крила разкриваш…
Последна чаша от бутилката…
… един кошмар.

27.07.2007

Картина на стената

2008-01-31T23:15:00.000+02:00

Моето платно, по теб рисувам
моето изкривено лице.
Мила, в твоите цветове ще потъгувам,
захвърлил четка и перце.

Усмивка виждаш, засмян вървя.
Това и хората очакват.
Но виждаш ли ти тъмната душа?
Сънищата минало оплакват.

Твоята усмивка ме огрява,
животворна радост черпя аз.
Дори с мен да не си докрай.
С мен ще си картина от екстаз.

Харесвам да рисувам аз по теб.
Гледаш ме с насмешка сред платна.
Това съм аз, запомни ме ти добре.
Картина моя ти ще бъдеш, окачена на стената.

26.07.2007

Jack

2008-01-31T23:12:00.000+02:00

Мой приятелю любим,
с червени дрехи, с лека ледена походка.
Отвеждаш мислите ми като дим,
като светлина на свещ, излязла на разходка.

Пак седиш до мен в сумрака.
Отпивам аз забравата от теб.
Залезът отива си, глътка подир глътка.
Последна чашка уиски с лед.

Това си ти, приятелю любими.
Не ме напусна дори и в труден час.
Обичам вечерите си да споделям
с теб, но не и до несвяст.

Ще седим там, с пура в ръка.
На стола кожен ти ще ми прошепваш.
Ще пия бавно пак от твоите слова.
Тишината пак с надежда ще укрепваш.

25.07.2007

Бъди ми ти ...

2008-01-31T23:05:00.000+02:00

Липсваш ми в леглото!
Защо така си тръгна?
Лятото отмина!
Защо така се ти обърна?
И не погледна дори за миг назад?
За да видиш моите сълзи в мрака.
Защо така си ти отиде?
Защо поне не ми го съобщи?
Просто затвори ти вратата
и разби ти моите мечти.
Липсваш ми, нима не вярваш?
Всеки ден копнея аз за теб.
Под лунна светлина или под слънце ярко,
бленувам твоите ръце навред.
Върни се, поговори със мен,
нека това не бъде края.
Добре, не си ти влюбена в мен.
Поне бъди ми ти приятелка до края!

24.07.2007

Отговор на един въпрос!

2008-01-31T23:02:00.000+02:00

Не дявол ме направи Ангел!
Дяволът един съм аз!
Страст, копнеж и ужас,
преплитат се в нощта и в нас.

Ела и ще те хвана,
не ще ти позволя да полетиш.
Ти ще бъдеш моя жива рана,
цял живот в сърцето мое ще кървиш.
...
Ще биеш силно, не ще умреш.
От мен тъй лесно не ще се отървеш!

23.07.2007

Някога заедно!

2008-01-31T22:51:00.000+02:00

Усмивка аз да залепя,
Хората на вън да видят.
Колко истинска е тя?

Ти надеждата отне ми,
но не те виня сега.
Аз сгреших и съжалявам,
но ти отказа моите слова.

Сега си сгушена във друг,
дори и дума не обелваш.
Тъжно е и липсваш ми,
но ще чакам аз момента.

Знам ще дойде времето само,
да говорим и гадаем.
Къде било се скрило то,
защо изпуснахме го нявга.

Не ти желая ази злото,
Нека си щастлива.
Но помни че ти ми липсваш,
И ще чакам тебе мила.

Твой приятел се стремя да стана,
Доверие да ми дариш отново.
Пък останалото нявга
Кой ли знае…
може да се върнеш пак,
да бъдем заедно с доброто!

18.07.2007

Неделя сутрин

2008-01-27T02:29:00.000+02:00

Събудих се, утрото отминаваше.
Слънцето бе се изкачило над мен.
Повдигнах се, погледнах огледалото -
един тъжен човек ме гледаше студен.

Музика пуснах.
Балада се падна на ред.
Стъпих в банята, да се обръсна,
А във острието видях отново тъжният поет.

Неделя сутрин, утро като всяко друго.
Бездушно гонещо нощта.
Сипах уиски, чаках чудо,
доволната забрава на ...

Настана вечер, но месец не изгря.
Бутилката аз бавно допивах.
Баладата звучеше, огъня догоря.
От чашата отпих, станах и тръгнах.

Пред листа се спрях да поговоря,
знаейки, че може би четеш.
С мислите успях да се преборя,
чувствата ме биха – смях …

Смеех се, не знаех какво да направя.
И твоята усмивка виждах отпред.
Знам ще се видим скоро, зная.
Времето само ще дойде
И ти ще дойдеш …
До мен ще спреш …
До мен ще спреш …

Размислите на един нарцистичен егоцентрик

2008-01-26T01:10:00.000+02:00

Глава единадесет

Няма нищо по хубаво от един бял лист. Просто едно парче хартия, напълно празно, незапълнено с нищо и чакащо да му се вдъхне живот. Този лист хартия може да бъде превърнат във всичко, стига да имаш идея и желание.

Някои казват, че този листа хартия може да бъде и приятел. Седи и изслушва всичко, което имаш и можеш да му кажеш. Да, не отговаря, но понякога имаме нужда просто да ни изслушат.

Обичам белите листи. Те за мен са свобода. Свободата да кажа, какво мисля, или какво чувствам. Да рисувам с думи картина или да нанасям различни цветове, докато този бял лист не се превърне в част от мен, или поне част от историята ми.
Винаги разказва различна приказка и в й стои дата, показваща кога се е случило преживяването. Този лист пее песен, рисува картина и описва дивни текстове, без да губи очарованието си. Обичам белите листи те за мен са свободата, която ми дава възможността да осъществя мечтите си.

Няма нищо по хубаво от един бял лист … Той ми дарява безсмъртие!

Не просто живот

2008-01-23T16:45:00.000+02:00

Хийтклиф Андрю Леджър
{Heathcliff Andrew Ledger}

Роден: 4 април 1979
Пърт, Западна Австралия, Австралия

Починал: 22 януари 2008
Ню Йорк, САЩ

От ирландски и шотландски произход, но живее в Западна Австралия до навършването на 16 години, след което напуска училище и се премества в Сидни заедно с приятелката си Джена Сорел и най-добрият си приятеля, Тревър Дикарло, за да търси кариера като актьор.
През 1999 г. започва снимките на холивудския филм "10 неща, които мразя в теб", като в същото време има главна роля в австралийския филм "Две ръце", с режисьор Грегор Джордан. Само три години преди това се снима в по малки австралийски продукции, но бързо намира пътя към широката сцена.
От 2000-2005 се снима в различни продукции, подготвени от европейски режисьори, като не се интересува от доходността на филма, а какво би могла да му предостави ролята в творческо отношение.
Най-високо признание в кариерата си получава, спечелвайки наградата "Най-добър актьор на 2005", едновременно от кръговете на филмовите критиците в Ню Йорк и Сан Франциско, за ролята си в "Brokeback Mountain", за която по късно получава и номинация за Оскар - в категорията "Най-добър актьор в главна роля", както и номинация за Златен Глобус, в категорията - "Най-добър драматичен актьор".
От киностудията "Уорнър Брадърс" заявиха, че развлекателната индустрия е загубила "брилянтен актьор и изключителна личност".
Освен успешната кариера, Хийт започва собствена музикална компания, като режисира няколко видео клипа, но винаги може би на първо място за него е било семейството. Бащата - Ким Леджър, заявява, "Ние, семейството на Хийт, можем да потвърдим голямата трагедия, ненавременно отнела ни нашия любим син, брат и любящ баща на Матилда". Казва още, че синът му е бил „здраво стъпил на земята, великодушен, добросърдечен, обичащ живота, щедър и със своя отличителна индивидуалност". „Хийт се докосна до талкова много хора по много различни начини по време на своя кратък живот, че малцина имаха удоволствието наистина да го познават", допълни той.

Един от любимите ми актьори и пример за идеали, рядко срещано в „света на парите”. Лично за мен - вдъхновение и пример, както за успех, така и за човешкото в нас. От днес ще играеш на „Божествената сцена”.

Почивай в мир …

Пълнолуние {част втора}

2008-01-23T15:58:00.000+02:00

И ще видиш, че тъгувам,
тук със падането на нощта.
А на сутринта ще се сбогувам,
с човешкото във мен - до залеза.

А тя довежда те красива,
теб заедно с илюзия една.
Във страст обвита, дива,
ярко сияйна - моята луна.

… ти, как звяра разчувства!
Омекна той в човешка сълза.
Днес в реалността, ще те сънува.
А утре ще ме срещнеш в нощта.

One by one

2008-01-22T22:43:00.000+02:00

"Is it so hard to be happy?
So hard, to kill the pain?
Full of tears, I sat there laughing
not knowing where to go, or what to do."

He sat there repeating these words again and again!

"The world is cruel, why is that?
I just wanted to live!
But life is just a cold bath,
switching you from the dreams, to the real!"

And the rain was falling so light and so pure!

I saw him, that man in the shadows so gray!
And went to hear the song of his pain.
He reminded me of the darkness I had in my heart,
but I managed to shine a little light in the dark!
So I picked him up, and dusted his soaked in unhappiness mind,
showed him laughter and the colors of the warm hand.
Then left him to live his life for the good
and I went to help another man on the curb.

Dare!

2008-01-22T00:53:00.000+02:00

Dare to dream!
The rainbow you can reach!
And don’t forget to see!
The colors that embrace you!

Dare to laugh!
Cause laughter keeps us young!
And sadness doesn’t matter.
With a smile in the hand!

Dare to touch me!
Spread your hands to the sun!
In the sky you will grab me.
Not for a reason, just for the fun!