Имало едно момче. То не било по различно от хиляди други момчета на света, но се надявал някак да бъде уникален.
Дошло време и в безгрижният живот на момчето настъпил обрат. Той се бе влюбил. Разбира се не се влюбваше за първи път, но различното в този момент беше, че за първи път разбра, че може да обича по различен начин няколко човека, или че всеки път е различно. Първият му сблъсък с тази човешка болест - "любовта", беше приключил нелицеприятно. Последиците бяха съкрушителни, както за него, така и за приятелите му, а изреченито думи никога нямаше да могат да бъдат изтрити. Грозотата на казаното бе толкова голяма, че дори влюбен отново, той се бореше със себе си отвътре. Просто не се харесваше и разваляше всичко което бе построил досега.
Разбира се времената минаваха и това чувство, което бе намерил отново се засилваше и тогава срещна нея. Тя беше момиче, не по различно момиче от сто други, но му стана приятел. Някой беше казал, че приятелите трябва да са малко, за да са истински и те наистина не бяха и много, но тя седеше до него в дългите летни нощи и слушаше историите му. Слушаше го да се оплаква, колко несправедлив е живота и колко се различавал от всеки един на улицата. Тя слушаше и се усмихваше нежно, докато един ден се случи - целувката. Света отново се завъртя и всичко се обърна. Мислите и чувствата станаха 2 различни неща. Вече не можеше да каже аз обичам нея или друга, защото му се бе случило нещо различно. Той обичаше два пъти едновременно. Да по различен начин, да в едната бе влюбен, но никога не бе с нея и да другата го изслушваше и винаги беше до него. Обичаше и двете, макар да не можеше да си обясни как, нито защо, нито редно ли е. Просто така се случи.
Времето продължи да минава а терзанията не ставаха по леки, нито мислите. Намираше се на "място", където не знае, какво да направи. Не знаеше как да постъпи. Подяволите, та той бе влюбен в една, а беше изпитал нещо към друга... Как е възможно?
Но дойде един ден, много хубав ден, в който дочака отново изгрева и след като той отмина момчето вдигна телефона и набра номера. От там вдигна момичето, което бе с него и го изслушваше през всичкото това време. Излязоха, видяха се, а в края на разходката той и каза. Беше му много трудно, но трябваше да го направи, защото това бе правилният избор, или поне смяташе така. Каза й, че не може да бъде с нея, защото не е готов и не би могъл да я нарани с това да и обещае, че сега я обича а това да не бе вярно. Каза й още, че иска да бъде с друга, но не може и няма да има тази възможност, защото тя не иска, а след това сведе глава и се натъжи. След хилядите въпроси - "Защо?" - момичето си тръгна и те никога не се видяха повече по същият начин. Дни след това тя му прати песен за поздрав. Без думи, само песен. (След години разбра, че е постъпил правилно, но адски болеше.) А песента бе:
- Живота бе несправедлив отново, но нима някой е обещавал да бъде различно? - помисли си той и се затвори в себе си. Любовта му отново огасна с времето. Нищетата превзе света му и той остана сам. Сам в един свят пълен с приятели и врагове.
Минаха години и една приятелка веднъж го попита: - Как можа да нараниш момиче с хубава усмивка?
...А живота трябваше да бъде толкова хубав, толкова хубав...
Дошло време и в безгрижният живот на момчето настъпил обрат. Той се бе влюбил. Разбира се не се влюбваше за първи път, но различното в този момент беше, че за първи път разбра, че може да обича по различен начин няколко човека, или че всеки път е различно. Първият му сблъсък с тази човешка болест - "любовта", беше приключил нелицеприятно. Последиците бяха съкрушителни, както за него, така и за приятелите му, а изреченито думи никога нямаше да могат да бъдат изтрити. Грозотата на казаното бе толкова голяма, че дори влюбен отново, той се бореше със себе си отвътре. Просто не се харесваше и разваляше всичко което бе построил досега.
Разбира се времената минаваха и това чувство, което бе намерил отново се засилваше и тогава срещна нея. Тя беше момиче, не по различно момиче от сто други, но му стана приятел. Някой беше казал, че приятелите трябва да са малко, за да са истински и те наистина не бяха и много, но тя седеше до него в дългите летни нощи и слушаше историите му. Слушаше го да се оплаква, колко несправедлив е живота и колко се различавал от всеки един на улицата. Тя слушаше и се усмихваше нежно, докато един ден се случи - целувката. Света отново се завъртя и всичко се обърна. Мислите и чувствата станаха 2 различни неща. Вече не можеше да каже аз обичам нея или друга, защото му се бе случило нещо различно. Той обичаше два пъти едновременно. Да по различен начин, да в едната бе влюбен, но никога не бе с нея и да другата го изслушваше и винаги беше до него. Обичаше и двете, макар да не можеше да си обясни как, нито защо, нито редно ли е. Просто така се случи.
Времето продължи да минава а терзанията не ставаха по леки, нито мислите. Намираше се на "място", където не знае, какво да направи. Не знаеше как да постъпи. Подяволите, та той бе влюбен в една, а беше изпитал нещо към друга... Как е възможно?
Но дойде един ден, много хубав ден, в който дочака отново изгрева и след като той отмина момчето вдигна телефона и набра номера. От там вдигна момичето, което бе с него и го изслушваше през всичкото това време. Излязоха, видяха се, а в края на разходката той и каза. Беше му много трудно, но трябваше да го направи, защото това бе правилният избор, или поне смяташе така. Каза й, че не може да бъде с нея, защото не е готов и не би могъл да я нарани с това да и обещае, че сега я обича а това да не бе вярно. Каза й още, че иска да бъде с друга, но не може и няма да има тази възможност, защото тя не иска, а след това сведе глава и се натъжи. След хилядите въпроси - "Защо?" - момичето си тръгна и те никога не се видяха повече по същият начин. Дни след това тя му прати песен за поздрав. Без думи, само песен. (След години разбра, че е постъпил правилно, но адски болеше.) А песента бе:
- Живота бе несправедлив отново, но нима някой е обещавал да бъде различно? - помисли си той и се затвори в себе си. Любовта му отново огасна с времето. Нищетата превзе света му и той остана сам. Сам в един свят пълен с приятели и врагове.
Минаха години и една приятелка веднъж го попита: - Как можа да нараниш момиче с хубава усмивка?
...А живота трябваше да бъде толкова хубав, толкова хубав...
